Пътят - страница 45

Пренесоха новите си запаси, увити в брезентови платна и одеала, и натовариха всичко в количката. Момчето се опита да носи прекалено много и когато спряха да си починат, той пое част от нещата му. Яхтата беше променила леко положението си след бурята. Мъжът се загледа в нея. Момчето го наблюдаваше. Ще се върнеш ли пак там? — попита то.

Мисля, че да. Да огледам за последно.

Малко ме е страх.

Всичко ще бъде наред. Просто трябва да бъдеш нащрек.

Имаме повече неща, отколкото можем да носим.

Знам. Просто искам да хвърля един последен поглед.

Добре.

Мина по яхтата от носа до кърмата й. Седна на пода в салона, опирайки обутите си в гумени обувки крака в основата на масата. Стъмваше се вече. Опита се да си спомни какво знаеше за яхтите. Стана и отново излезе на палубата. Момчето седеше край огъня. Слезе в щурманската рубка и седна на пейката, облягайки се на стената. Краката му бяха почти на едно ниво с палубата. Не можеше да спре да трепери, защото носеше само един пуловер и шушляковите дрехи, които бе намерил на яхтата. Канеше се да стане, когато осъзна, че гледа скобите на стената в дъното на рубката. Бяха четири. От неръждаема стомана. Някога пейките бяха имали възглавници и връзките, с които бяха връзвани, все още висяха по краищата. В долната част на стената, точно над пейката, се подаваше раздвоеният край на найлонова лента, обшита с кръстат бод. Погледна отново скобите, които бяха стегнати с винтове с крила, за да се развиват по-лесно. Коленичи до пейката и започна да ги развива един по един. Скобите бяха с пружинен механизъм и след като ги разхлаби достатъчно, хвана лентата в основата на стената и я дръпна, при което дървената плоскост се плъзна и падна напред. Отзад в пространството под палубата имаше навити корабни платна и нещо, което приличаше на двуместен надуваем сал, вързан с ластици за бънджи-скокове. Две малки пластмасови гребла. Кутия със сигнални ракети. И зад нея имаше пластмасова кутия за инструменти, овързана с черен изолирбанд. Намери края на лентата, отлепи я, откачи хромираните кукички и отвори кутията. Вътре имаше жълт пластмасов прожектор, електрическа мигаща лампа, захранвана от суха батерия, и комплект за първа медицинска помощ. Жълт портативен радио-маяк за локализиране на изчезнали плавателни съдове. И черна пластмасова кутия с големината на книга. Той я вдигна, откопча закопчалките и я отвори. Вътре имаше стар 37-милиметров бронзов сигнален пистолет. Взе го от кутията с две ръце, завъртя го и го огледа. Натисна лостчето му и го отвори. Патронникът беше празен, но в една по-малка тумбеста и запазена на вид кутийка имаше осем заряда. Върна пистолета на мястото му, затвори капака и щракна закопчалката.

Излезе от водата, треперейки и кашляйки, наметна се с едно одеало и седна на топлия пясък пред огъня с кутиите до себе си. Момчето се наведе и се опита да го прегърне, което извика на лицето му усмивка.

Какво е това, татко? — попита то.

Намерих комплект за първа медицинска помощ. А също и сигнален пистолет.

Какво е това?

Ще ти покажа. С него се дава сигнал.

Това ли отиде да търсиш?

Да.

Откъде знаеше, че има такъв?

Е, просто се надявах, че е там. Но най-вече имах късмет.

Той отвори кутията и я показа на момчето.

Това е пистолет.

Сигнален пистолет. Той изстрелва ракета във въздуха, която свети силно.

Може ли да го разгледам?

Разбира се, че може.

Момчето взе пистолета от кутията и стисна дръжката му. Можеш ли да застреляш човек с него? — попита то.

Да, можеш.

А да убиеш човек?

Не, но можеш да го запалиш.

Затова ли го взе?

Да.

Защото няма на кого да дадем сигнал. Нали?

Да.

Бих искал да го видя.

Искаш да кажеш, да видиш как стреля?

Да.

Можем да го направим.

Наистина ли?

Разбира се.

В тъмното?

Да. В тъмното.

Ще бъде като празник.

Точно така. Като празник.

Може ли да опитаме още тази вечер?

Защо не?

Зареден ли е?

Не. Но ще го заредим.

Момчето стана, държейки пистолета. Насочи го към морето. О! — каза то.

Той се облече и тръгнаха надолу по брега, носейки последната си плячка. Къде според теб са отишли хората, татко?

Които са били на яхтата ли?

Да.

Не знам.

Мислиш ли, че са умрели?

Не знам.

Но шансовете не са били на тяхна страна.

Мъжът се усмихна. Шансовете не са били на тяхна страна?

Да. Нали?

Вероятно е така.

Аз мисля, че те са умрели.

А може би не са.

Мисля, че точно това се е случило с тях.

Не е изключено да са живи и да са отишли някъде, каза мъжът. Възможно е. Момчето не отговори. Продължиха да вървят. Краката им бяха увити в парчета от корабно платно, а с помощта на син импрегниран брезентов плат си бяха направили нещо като мокасини, които сега оставяха странни следи в пясъка. Мъжът се замисли за момчето и за грижите си и малко по-късно каза: Вероятно си прав. Мисля, че те все пак са умрели.

Защото ако бяха живи, това щеше да означава, че сме им откраднали нещата.

Ние не сме им откраднали нещата.

Знам.

Добре.

Колко хора според теб са живи.

В света ли?

Да, в света.

Не знам. Хайде да спрем и да починем.

Добре.

Не издържам на темпото ти.

Добре.

Седнаха сред вързопите.

Колко можем да останем тук, татко?

Вече ме пита за това.

Знам.

Ще видим.

Това означава, че няма да е много задълго.

Вероятно.

Момчето правеше дупки в пясъка с пръст, докато се оформи кръг. Мъжът го наблюдаваше. Не знам колко хора са останали. Не мисля, че са много.

Знам. Момчето дръпна одеалото над раменете си и погледна към сивия пуст бряг.

Какво има? — попита мъжът.