Пътят - страница 51
Облегна чело на ръцете си, които държаха дръжката на количката и се закашля. Изплю кървава слуз. Все по-често трябваше да спира и да почива. Момчето го наблюдаваше. В някой друг свят то щеше вече да се е примирило с това, че животът му си отива. Но то нямаше друг живот освен неговия. Знаеше, че нощем лежи будно и се вслушва дали той още диша.
Дните се влачеха един след друг, безредни и безкалендарни. По магистралата в далечината дълги редици от обгорели ръждясващи коли. Очукани джанти, закрепени в сивата застинала маса от разтопена гума, снопове почернели жици. Овъглени трупове, смалени до размерите на детско тяло, седящи върху голите пружини на седалките. Десетки хиляди мечти, погребани в изгорелите сърца. Те продължиха. Вървяха през мъртвия свят като плъхове, влезли в своето въртящо се колело. Нощите бяха мъртвешки тихи и мъртвешки черни. Толкова студени. Почти не разговаряха. Той кашляше и момчето го гледаше как плюе кръв. Приведен напред. Мръсен, парцалив, безнадежден. Мъжът спираше и се облягаше на количката. Момчето продължаваше още малко нататък, сетне също спираше и поглеждаше назад, а той вдигаше мокрите си очи и го виждаше да стои там на пътя, гледайки го от някакво невъобразимо бъдеще, сияейки в пустошта като божествен храм.
Пътят пресече пресъхнало блато, където от замръзналата кал стърчаха ледени стълбове, подобни на пещерни сталагмити. Следи от стар огън край пътя. По-нататък дълъг бетонен мост, издигнат над блатото. Мъртво блато. Мъртви дървета над сиви локви, чиито стволове бяха покрити с останки от сив блатен мъх. Копринени преспи от пепел покрай бордюра. Мъжът стоеше облегнат на ронещата се бетонна ограда. Може би в разрухата най-накрая щеше да се види как е бил направен светът. Океани и планини. Грандиозният контраспектакъл на нещата, които спират да бъдат. Безкрайната пустош, подпухнала и студено бездушна. Тишината.
Започнаха да се натъкват на повалени от ветровете дървета, огромни ивици на опустошение сред равнината. Останки от разрушени сгради, пръснати сред пейзажа, и кълба от заплетени жици от крайпътните електрически стълбове. Пътят беше покрит с отломки и напредването с количката беше трудно. Най-накрая те просто седнаха край пътя, загледани в онова, което беше пред тях. Покриви на къщи, стволове на дървета. Лодка. Откритото небе, отвъд което далечното навъсено море бавно се движеше и поклащаше.
Оглеждаха разпилените по пътя вещи и най-накрая мъжът намери една платнена торба, която можеше да носи през рамо, и малък куфар за момчето. Прибраха одеалата, брезента и останалите консерви в раниците и чантите си и потеглиха отново, изоставяйки количката на пътя. Крачейки бавно през боклуците и отломките. Мъжът трябваше да спира и да си почива. Седна на един озовал се край пътя диван, чиито възглавници бяха подпухнали и влажни. Кашляше, наведен напред. Свали окървавената маска от лицето си, стана, изплакна я в канала, сетне я изстиска и просто остана да стои там на пътя. От устата му излизаше бяла пара. Зимата ги беше застигнала. Обърна се и погледна момчето. То стоеше с куфара си като сираче, чакащо автобус.
След два дни стигнаха до широка река недалеч от океана, чийто мост беше рухнал в бавно течащата вода. Седнаха на крайпътната бетонна подпора, загледани във водата, която минаваше през металната решетка на парапета на моста. Мъжът вдигна глава към равнината.
Какво ще правим, татко? — каза той на шега.
Да, какво ще правим, повтори момчето.
Вървяха през дълга, крайбрежна, кална ивица, където видяха една полупогребана малка лодка и се загледаха в нея. Изоставена и ненужна. Във вятъра прехвърчаха капки дъжд. Вървяха бавно по брега, търсейки напразно заслон. Мъжът струпа на купчина побелели клони с цвят на кост, запали огън и те седнаха сред дюните, наметнати с брезента, гледайки как студеният дъжд идва от север. Капките падаха все по-тежко, правейки малки трапчинки в пясъка. Огънят започна да пуши и димът се заизвива бавно нагоре. Момчето се сгуши под барабанящия брезент и скоро заспа. Мъжът дръпна мушамата над главата си като качулка и се загледа в сивото, забулено от дъжда море. Вълните се разбиваха на брега и се отдръпваха от тъмния набразден пясък.
На другия ден тръгнаха навътре към сушата. Обширна мочурлива местност, където папрати, хортензии и диви орхидеи растяха в пепеляви статуи, които вятърът все още не бе разрушил. Всяка следваща крачка беше мъчителна. Два дни по-късно, когато излязоха на пътя, мъжът остави торбата, седна на земята, наведен напред, с кръстосани пред гърдите си ръце и кашля дълго, докато повече не можеше да кашля. През следващите два дни изминаха не повече от десет мили. Пресякоха реката и скоро след това стигнаха до един кръстопът. По-нататък над провлака беше минала буря, която от изток до запад бе изравнила мъртвите дървета със земята и сега те приличаха на бурени на дъното на река. Тук направиха лагера си и когато той легна, разбра, че няма да може да продължи по-нататък и че това е мястото, където щеше да умре. Момчето седеше и го гледаше, а в очите му напираха сълзи. О, татко, каза то.
Мъжът гледаше как момчето върви през тревата и сетне коленичи с чашата вода, която беше донесло. Навсякъде около него имаше светлина. Той взе чашата, пи и легна назад. Останала им беше само една консерва от праскови и мъжът отказа да яде. Не мога, каза той. Ти, яж.
Ще ти оставя половината.
Добре. Остави ми за утре сутринта.
Момчето взе чашата и се отдалечи и когато го направи, светлината тръгна с него. То искаше да се опита да направи палатка с брезента, но мъжът не му позволи. Каза, че не иска да има нищо над него. Лежеше и гледаше момчето под светлината на огъня. Искаше да може да го вижда. Огледай се, каза си той. Няма пророк в дългата хроника на земята, който да не заслужава да бъде почетен тук днес. Както и да сте го казали, били сте прави.
