Грей - страница 24
Желая я!
Тук.
Веднага.
В асансьора.
— О, майната им на документите. — Думите изникват отникъде и аз инстинктивно сграбчвам ръката ѝ и я притискам в стената. Стискам и двете ѝ ръце над главата, за да не може да ме докосва, и щом усещам, че тя не може да се движи, вплитам другата си ръка в косата ѝ, докато устните ми търсят и намират нейните.
Тя стене в устата ми, зов на сирена, и най-сетне мога да я вкуся: мента и чай, и градина, пълна със зрели плодове. Вкусът е точно толкова възхитителен, колкото вида. Напомня ми на време на изобилие. Мили боже! Копнея за нея. Стискам брадичката ѝ, задълбочавам целувката, езикът ѝ плахо докосва моя… проверява. Мисли. Чувства. Отвръща на целувката ми.
Боже Господи.
— Толкова… си… сладка — шепна до устните ѝ, напълно замаян, упоен от аромата и вкуса ѝ.
Асансьорът спира и вратата започва да се отваря.
„Вземи да се стегнеш, Грей“.
Оттласквам се от нея и заставам настрани.
Тя диша тежко.
Аз също.
Кога за последен път съм губил контрол?
Трима мъже в изискани костюми ни поглеждат многозначително, докато се качват.
Гледам постера над таблото, който рекламира чувствен уикенд в „Хийтман“. Поглеждам Ана и въздъхвам.
Тя се усмихва широко.
Устните ми отново потрепват.
„Какво, по дяволите, ми направи?“
Асансьорът спира на втория етаж и мъжете слизат, а аз оставам сам с госпожица Стийл.
— Измила си си зъбите — отбелязвам весело.
— С твоята четка.
Точно така… кой знае защо, това ми се струва приятно, много приятно, и едва потискам усмивката си.
— О, Анастейжа Стийл, как ще се оправям с теб!
Хващам я за ръката, когато вратата се отваря към партера, и продължавам да мърморя приглушено: — Какво толкова има в тези асансьори? — Тя ме поглежда многозначително, докато минаваме по лъскавия мрамор във фоайето.
Колата ни чака пред един от чимширите на входа; пиколото пристъпва нетърпеливо от крак на крак. Давам му неприлично голям бакшиш и отварям вратата на Ана. Тя си мълчи, замислила се е.
Поне не избяга.
Въпреки че ѝ се нахвърлих в асансьора.
Трябва да кажа нещо за онова, което се случи, но… какво?
Извинявай ли?
Как ти се стори ли?
Какво, по дяволите, правиш с мен, може би?
Паля колата и преценявам, че колкото по-малко говоря, толкова по-добре. Успокояващата музика на Делиб, „Дует на цветята“, изпълва колата и започвам да се отпускам.
— Какво слушаме? — пита Ана, когато завивам по Саутуест Джеферсън Стрийт. Казвам ѝ и на нея ѝ харесва.
— Крисчън, удивително е!
Когато я чуя да изрича името ми, изпитвам странна наслада. Досега го е казвала поне пет пъти и всеки път е различно. Сега е с известна почуда — заради музиката. Радвам се, че я харесва, една от любимите ми е. Грейвам; очевидно вече ми е простила заради инцидента в асансьора.
— Можеш ли да я пуснеш пак?
— Разбира се. — Докосвам тъчскрийна, за да пусна музиката отново.
— Обичаш ли класическа музика? — пита тя, докато сме на Фримонт Бридж, и се заговаряме приятно за музикалните ми предпочитания. Докато говорим, поемам разговор по хендсфрито.
— Грей.
— Господин Грей. Уелч се обажда. Имам информацията, която ви трябваше. — А, да, данни за фотографчето.
— Прати ми я по мейла. Нещо друго?
— Не, сър.
Натискам бутона и музиката зазвучава отново. Слушаме и двамата, потънали в острите гласове на „Кингс ъв Лиън“. Не продължава дълго — удоволствието да послушаме е прекъснато от ново обаждане.
Сега пък кой е, по дяволите?
— Грей — сопвам се.
— Господин Грей, споразумението за конфиденциалност ви е изпратено на електронната поща.
— Добре, Андреа.
— Приятен ден, сър.
Стрелвам тайно Ана с поглед, за да разбера дали е проследила разговора, но тя разглежда Портланд. Предполагам, че просто се държи възпитано. Трудно ми е да не отклонявам очи от пътя. Искам да я гледам. Колкото и да е странна, тя има красиво деколте, което искам да нацелувам от мястото под ухото чак до рамото.
По дяволите! Намествам се на седалката. Дано да се съгласи да подпише споразумението и да приеме онова, което ѝ предлагам.
Когато се качваме на I-5, телефонът звъни отново.
Този път е Елиът.
— Здрасти, Крисчън, изчукаха ли те?
„Браво, пич, точно на място“.
— Здравей, Елиът. На хендсфри съм. И не съм сам в колата.
— С кого си?
— С Анастейжа Стийл.
— Здравей, Ана!
— Здравей, Елиът — отвръща тя весело.
— Много неща чух за теб — заявява Елиът.
Мама му стара! Какво е чул?
— Не вярвай на нищо, което ти е казала Кейт — отвръща тя добродушно.
Елиът се смее.
— Карам Анастейжа към тях. Да те взема ли? — прекъсвам ги аз.
Елиът със сигурност ще иска да се изнесе бързичко.
— Да.
— Ще се видим след малко. — Затварям.
— Защо е толкова важно за теб да ми казваш Анастейжа? — любопитства тя.
— Защото това е името ти.
— Предпочитам Ана.
— Сериозно?
„Ана“ е прекалено ежедневно и обикновено за нея. Прекалено фамилиарно. Тези три букви притежават силата да нараняват…
В този момент разбирам, че когато ме отблъсне, когато този момент настъпи, ще ми е безкрайно трудно. Случвало се е преди, но никога не съм се чувствал както сега… не съм влагал нищо. Дори не познавам това момиче, но искам да я опозная, цялата. Може би защото никога не съм преследвал жена.
„Грей, овладей се и следвай правилата, в противен случай всичко отива на кино“.
— Анастейжа — казвам, без да обръщам внимание на недоволния ѝ поглед. — Това, което се случи в асансьора, няма да се повтори, не и преди да сме обмислили нещата.
