Грей - страница 26

Тя извива устни в срамежлива усмивка, когато се приближава, косата ѝ, вързана на вирната опашка, се полюшва.

— Добър вечер, госпожице Стийл.

— Добър вечер, господин Грей — отвръща тя. С черни дънки е… Пак дънки. Поздравява Тейлър, докато се качва на задната седалка.

Щом сядам до нея, стискам ръката ѝ, а Тейлър поема по празната улица към хеликоптерната площадка на Портланд.

— Как беше на работа? — питам и се наслаждавам на ръката ѝ в моята.

— Много дълъг ден — отговаря тя дрезгаво.

— И за мен бе дълъг.

„Беше истински ад, докато чаках през последните два часа!“

— Какво прави? — любопитства тя.

— Ходих на преход с Елиът. — Ръката ѝ е топла и мека. Тя поглежда преплетените ни пръсти и аз галя кокалчетата ѝ с палец отново и отново. Тя притаява дъх и очите ни се срещат. В тях забелязвам копнежа и желанието ѝ… и очакването. Надявам се да приеме предложението ми.

За щастие пътят до хеликоптерната площадка е къс. Когато слизаме от колата, отново стискам ръката ѝ. Тя ми се струва малко объркана.

А-ха. Сигурно се пита къде е хеликоптерът.

— Готова ли си? — питам. Тя кима и аз я повеждам към сградата и асансьора. Тя ме стрелва с бърз многозначителен поглед.

Помни целувката от сутринта, но… аз също я помня.

— Само три етажа са — казвам.

Докато сме вътре, си казвам, че един ден ще я изчукам в асансьор. Стига да се съгласи със сделката.

На покрива Чарли Танго, току-що пристигнал от летище „Боинг“, е готов да полети, но от Стивън, който го е докарал, няма и следа. Затова пък Джо, собственикът на площадката в Портланд, е в малкия офис. Вдига ръка за поздрав, когато ме вижда. По-стар е и от дядо ми и онова, което не знае за летенето, не си струва да се знае; в Корея е пилотирал „Сикорски“ за евакуация на спешни случаи и, леле боже, може да разкаже истории, от които да ти настръхне косата.

— Ето плана ви, господин Грей — казва Джо и дрезгавият му глас издава възрастта му. — Направени са всички външни проверки. Готов е и ви чака, сър. Може да тръгвате.

— Благодаря, Джо.

Поглеждам бързо Ана и разбирам, че е развълнувана… аз също. За пръв път ми е.

— Да вървим. — Стискам отново ръката ѝ и я повеждам към площадката и Чарли Танго. Той е най-безопасният Юрокоптер от своя клас и е истинско удоволствие да летиш с него. Той е голямата ми гордост. Отварям вратата на Ана, тя се пъхва вътре и аз се настанявам до нея.

— Ето там. Седни и не пипай нищо! — нареждам и соча пътническата седалка отпред. Не мога да повярвам, че прави каквото ѝ се казва.

Щом се намества на седалката, тя започва да разглежда уредите със смес от страхопочитание и любопитство. Клякам до нея и стягам предпазните колани, опитвам се да не си я представям гола. Отнема ми малко повече време от обикновено, защото това може да е последният ми шанс да съм близо до нея, последният шанс да вдъхна сладкия ѝ, възбуждащ аромат. Щом научи какви са предпочитанията ми, може и да избяга… от друга страна, може да хареса начина ми на живот. Възможностите, които прехвърлям наум, ми идват в повечко. Тя ме наблюдава съсредоточено, толкова е близо… прелестна е. Затягам и последната каишка. Няма да ходи никъде. Не и през следващия час.

Потискам вълнението си и шепна:

— Вече си вързана, няма къде да бягаш. — Тя поема рязко въздух. — Дишай, Анастейжа — добавям и я галя по бузата. Задържам брадичката ѝ, навеждам се и я целувам бързо. — Тези колани ми харесват — продължавам да шепна. Иска ми се да ѝ кажа, че имам други, кожени, в които искам да я видя оплетена, провиснала от тавана. Но се въздържам, държа се прилично и слагам и своите.

— Сложи си слушалките! — Соча комплекта пред нея. — Трябва да проверя всичко преди да излетим. — Натискам дросела на 1500 оборота в минута, транспондерът е на стендбай, светлините са включени. Всичко е готово за излитане.

— Знаеш ли какво правиш? — пита тя, обзета от почуда. Уведомявам я, че съм квалифициран пилот от четири години. Усмивката ѝ е заразна.

— С мен си в пълна безопасност — уверявам я и добавям: — Докато летим. — Намигам, тя грейва и аз съм заслепен.

— Готова ли си? — питам и не мога да повярвам колко съм развълнуван, че тя седи до мен.

Тя кима.

Разговарям с кулата — там са будни — и натискам дросела до 2000 оборота. Щом ни дадат зелена светлина, ще направя окончателната проверка. Температура на горивото 104. Добре. Увеличавам тръбното налягане на 14, двигателя на 2500 оборота и изтеглям дросела. Също като елегантна птичка той — Чарли Танго — се вдига във въздуха.

Анастейжа ахва, когато земята изчезва под нас, но не казва нищо, впечатлена от предупредителните светлини на Портланд. Скоро потъваме в мрак; единствената светлина идва от уредите пред нас. Лицето на Ана е нашарено от червени и зелени отблясъци. Тя се взира навън.

— Зловещо, нали?

За мен не е зловещо. За мен е истинско удоволствие. Тук нищо не може да ме нарани.

В мрака съм в безопасност, скрит съм.

— Сигурен ли си, че летим в правилната посока? — пита Ана.

— Погледни тук. — Соча таблото. Не искам да я отегчавам с приказки за правилата за летене по уреди, но е факт, че всички уреди пред мен ни насочват към целта: уред за посока, висотомер, вертикален спидометър и, разбира се, спидометърът. Разказвам ѝ за Чарли Танго — че е екипиран за нощни полети.

Ана ме наблюдава, без да крие удивлението си.

— На покрива на сградата, в която живея, има площадка за кацане. Отиваме точно там.

Поглеждам към таблото и проверявам данните. Ето това обичам: контрола, безопасността, да разчитам на технологията пред себе си.