Грей - страница 43
Звъня на Тейлър по интеркома.
— Господин Грей?
— Елиът ще докара джипа по някое време днес следобед. Докарай го утре в Портланд. Аз ще отседна в „Хийтман“ до церемонията по дипломирането. Оставил съм дрехите, които да ми донесеш.
— Добре, господине.
— И позвъни в „Ауди“. „A-Три“ може да ми трябва по-скоро от предвиденото.
— Готово е, господин Грей.
— А, добре, благодаря.
Значи въпросът с колата е уреден; сега остава компютърът. Звъня на Барни, предполагам, че ще си е в офиса, и знам, че със сигурност има някой лаптоп последен писък на модата.
— Господин Грей? — отговаря той.
— Какво правиш в офиса, Барни? Неделя е.
— Работя над дизайна на таблета. Тази работа със слънчевата батерия нещо ме притеснява.
— Трябва да си ходиш и вкъщи от време на време.
Барни избухва в смях.
— С какво да ви услужа, господин Грей?
— Да имаш нов лаптоп?
— Два, от „Апъл“.
— Супер. Имам нужда от единия.
— Дадено.
— Можеш ли да уредиш имейл сметка за Анастейжа Стийл? Тя ще е собственикът.
— Как се пише „Стийл“?
— С и и й.
— Добре.
— Така. Днес Андреа ще се свърже с теб, за да уредите доставката.
— Разбрано, господине.
— Благодаря, Барни… и се прибери.
— Добре, господине.
Пускам есемес на Андреа с инструкции да прати лаптопа на домашния адрес на Ана, след това се връщам в хола. Ана седи на канапето и си гледа пръстите. Поглежда ме предпазливо и става.
— Готови ли сме? — питам.
Тя кима.
Тейлър излиза от кабинета си.
— Разбрахме се за утре, нали? — питам.
— Да, сър. Коя кола ще вземете?
— Осмицата.
— Приятно пътуване, госпожице Стийл — казва Тейлър, докато отваря вратата на фоайето, за да излезем. Ана пристъпва от крак на крак до мен, докато чакаме асансьора, впила зъби в долната си устна.
Това ми напомня за зъбите ѝ върху члена ми.
— Какво става, Анастейжа? — питам, протягам ръка и щипвам брадичката ѝ. — Спри да ядеш тази уста, иначе ще те чукам в асансьора. И изобщо не ме е грижа дали някой ще се качи, или не — изръмжавам.
Тя ми се струва шокирана, въпреки че не разбирам защо след всичко, което направихме… Настроението ми се поразведрява.
— Имам проблем, Крисчън.
— Така ли?
Щом се качваме, натискам копчето за гаража.
— Ами… — почва тя неуверено. След това изпъва рамене. — Трябва да говоря с Кейт. Имам толкова много въпроси за секса, а не мога да говоря с теб, понеже ти не си безпристрастен. Ако искаш от мен да правя всичките тези неща, аз наистина не знам как очакваш да се справя. — Млъква, сякаш преценява думите. — Просто нямам никаква база за сравнение.
Пак ли този въпрос? Нали вече говорихме. Не искам да говори с никого. Вече подписа споразумение за конфиденциалност. Само че тя пита отново. Значи става въпрос за нещо важно.
— Ако се налага да говориш с нея, направи го, но искам да съм сигурен, че имаш думата ѝ, че няма да го сподели с Елиът.
— Тя не би направила такова нещо. Ако тя ми каже нещо за Елиът, аз не бих ти казала — настоява тя.
Напомням ѝ, че не се интересувам от сексуалния живот на Елиът, но се съгласявам, че може да обсъжда онова, което сме правили досега. Съквартирантката ѝ ще ме обеси на топките, ако научи за истинските ми намерения.
— Добре — съгласява се тя и ми отправя ведра усмивка.
— Колкото по-скоро имам съгласието ти за подчинение, толкова по-добре. Тогава ще се сложи край на всичко това.
— Край на кое?
— На това винаги да ме предизвикваш и да си толкова упорита. — Целувам я бързо и щом усещам устните ѝ до своите, се чувствам много по-добре.
— Много хубава кола — отбелязва тя, когато приближаваме към аудито в подземния гараж.
— Знам. — Отправям ѝ бърза усмивка и тя ме награждава с още една от своите, а след това извърта очи. Отварям ѝ вратата и се питам дали не трябва да ѝ направя забележка за това извъртане на очите.
— Каква е марката?
— Ауди „R8 Спайдър“. Днес времето е хубаво. Можем да свалим гюрука. Имам и бейзболна шапка тук някъде. Всъщност трябва да са две.
Паля и свалям гюрука и от колоните се понася гласът на Спрингстийн. Усмихвам се широко на Ана и изкарвам осмицата от безопасния гараж.
Поемам между автомобилите по магистрала 5 към Портланд. Ана е мълчалива, слуша музиката и гледа през прозореца. Трудно ми е да видя изражението ѝ, защото е скрита зад огромни слънчеви очила и шапка на „Маринърс“. Вятърът свисти над нас, докато профучаваме покрай Боинг Фийлд.
Дотук уикендът протича непредвидено. А какво очаквах? Мислех, че ще вечеряме, ще обсъдим договора, а след това какво…? Може би чукането с нея беше неизбежно.
Поглеждам я.
Да… Искам да я чукам отново.
Иска ми се да знам какво мисли. Тя не издава почти нищо, но вече съм научил някои неща за нея. Макар и неопитна, тя няма търпение да научи. Кой да предположи, че срамежливото момиче крие душа на сирена? Представям си пак устните ѝ върху члена си и потискам един стон.
Да… тя наистина гори от желание.
Тази мисъл ме възбужда.
Надявам се да я видя преди следващия уикенд.
Дори сега ми се иска да я докосна. Протягам ръка и я отпускам на коляното ѝ.
— Гладна ли си?
— Май не — отвръща тихо тя.
Това е вече прекалено.
— Трябва да се храниш, Анастейжа. Знам едно много хубаво място близо до Олимпия. Ще спрем там.
„Кюизин Соваж“ е малко заведение, пълно с двойки и семейства, които похапват лек неделен обяд. Стискам ръката на Ана, докато следваме хостесата към масата. За последно съм идвал тук с Елена. Питам се какво ли би казала тя за Анастейжа.
