Гората - страница 13

Понечвам да се обадя, но преглъщам думите. Тъкмо сега предпочитам вниманието й да е ангажирано някъде. Продължавам да си блъскам главата както над случая с изнасилването на Шамик Джонсън, така и над внезапната появява и убийство на Джил Перес. Налага се да призная, че позициите ми в най-големият случай от моята кариера започват да се разклащат.

Заемам се с вечерята. Повечето пъти се храним навън или поръчваме да ни донесат у дома. Имаме си бавачка-иконом, но днес й е почивен ден.

— Искаш ли топли сандвичи с кренвирши?

— Все ми е едно.

Телефонът звъни и аз вдигам слушалката.

— Господин Коупланд? Инспектор Тъкър Йорк на телефона.

— Слушам ви, инспекторе, с какво мога да ви бъда от полза?

— Открихме родителите на Джил Перес.

Усещам как дланта ми стяга слушалката.

— Идентифицираха ли трупа?

— Още не.

— Какво им казахте?

— Без да се обиждате, господин Коупланд, но това не са приказки за телефон. Детето ви си било живо толкова години, а сега хоп, появява се отнякъде и вече е убито.

— Прав сте.

— Говорихме общи приказки. Ще ги докараме тук, за да видим дали можем да получим несъмнено опознаване. Има нещо друго: доколко сте сигурен, че това е именно Джил Перес?

— Доста сигурен.

— Давате си сметка, че това не е задоволителна степен, нали?

— Давам си.

— Впрочем вече е късно. Двамата с партньора ми приключихме работния ден. Утре заран ще изпратим да докарат родителите на Перес.

— Значи, обаждането ви е чиста проява на любезност?

— Горе-долу. Разбирам любопитството ви. Може би няма да е зле и вие да присъствате утре сутринта в случай, че възникнат някои конкретни въпроси.

— Къде?

— Отново в моргата. Искате ли да ви вземем?

— Не, знам пътя.

ПЕТА ГЛАВА

След няколко часа завивам дъщеря си в леглото.

Кара никога не ми създава ядове в това отношение. Имаме си чудесна, твърдо установена практика. Чета й. Не защото всички родителски списания го препоръчват. Правя го, защото дяволски й харесва. Четенето не я приспива никога. Чета й всяка вечер и нито един-единствен път не се е дори леко унесла. Не мога да кажа това и за себе си. Някои книги са ужасяващи. Падам заспал право в леглото й. Тя не ме закача.

Понеже ми е трудно да задоволявам вълчия й апетит към книгите, започнах да ги набавям на звукозапис. Най-напред чета аз, а после тя има право да изслуша едната страна на касетата — обикновено три четвърти час, преди да затвори очи за сън. Кара разбира тези правила и те й харесват.

Тази вечер й чета Роалд Дал. Очите й са широко отворени. Когато миналата година я водих да гледа театралната постановка на „Цар Лъв“, купих безумно скъпа кукла Тимон. Сега го стиска в ръце. Тимон е също ненаситен слушател.

Привършвам четенето и целувам Кара по бузата. Мирише като бебешки шампоан.

— Лека нощ, тате — казва тя.

— Лека нощ, мишле.

Деца. В един момент приличат на богове в пристъп на ярост, след малко се превръщат в добросърдечни ангелчета.

Включвам касетофона и гася светлината. Слизам в домашния си кабинет и пускам компютъра. Актуалните ми дела се изведени в икони. Натискам тази за случая Шамик Джонсън и задълбавам в документите.

Кал и Джим.

Не може да се каже, че моята пострадала попада в категорията на така наречените любимци на съдебните заседатели. Шамик е на шестнайсет години и има извънбрачно дете. Задържана е два пъти за сводничество, а за притежаване на марихуана — веднъж. Работи като изпълнителка на екзотични танци по разни частни празненства и да, това е евфемизъм за стриптийз. Човек може да се запита какво е търсила на онова парти. Подобни неща не ме обезкуражават. Дори ми дават нови сили за борба. Не защото обръщам кой знае какво внимание на външната издържаност, а защото съм вътре, ама много навътре в правосъдието. Шамик можеше да е русокоса заместник-председателка на студентски съвет, с къща в ухаещия цветен Ливингстън, а насилниците — чернокожи. Все тая.

Тя е човешко същество, личност. В никакъв случай не заслужава онова, което са й сторили Бари Маранц и Едуард Дженрът. И аз ще ги пратя там, където им е мястото.

Връщам се към първите материали по делото и карам нататък. Сградата на мъжкото общежитие е богаташка, с мраморни колони, гръцки букви по стените, прясно боядисана, с нови килими. Проверил съм телефонните обаждания. Огромно количество. Всяко момче разполага с отделна линия. Да не говорим за мобилните апарати, текстовите съобщения, електронната поща и пейджърите. Един от хората на Мюз е проследил всички изходящи комуникации през онази нощ. Над сто на брой, но нищо не привлича вниманието. Тук са и всички сметки: за ток, вода и портиер, от магазина за алкохол, кабелната телевизия, онлайн услуги, пици по Интернет.

Задръж така.

Замислям се. Спомням си показанията на моята пострадала. Не ми трябва да ги чета. Отвратително е и доста извратено. Двете момчета карат Шамик да прави разни неща, обръщат я в различни пози, като не спират да говорят. Има нещо в това, в това движение насам-натам, във всички тези пози…

Телефонът звъни. Обажда се Лорън Мюз.

— Добри ли са новините? — питам аз.

— Само при условие, че приемаш за вярна поговорката „липсата на новини е добра новина“.

— Не я приемам.

— Ако щеш. Нещо ново при теб? — пита тя.

Кал и Джим. Какво ми убягва, проклет да бъда? То е тук някъде, а не мога да се добера до него. Всеки познава това усещане, когато аха-аха ще изплюе името на боксьора, чийто персонаж е взет за „Рамбо III“ и се върти под самия език. И сега е същото. Просто не мога да се сетя.

Кал и Джим.