Гората - страница 16

— Няма значение дали си чувал. Виждал ли си я?

— Не.

— Но знаеш?

— Да, бе — отвръщам, — знам.

— Е, няма нищо преувеличено. Телосложението на Сингъл Шейкър й позволява не само да спре камион на пътя, но и да изцъкли погледа на всяка холивудска звезда. И е много добра. Ако някой е в състояние да измъкне нещо от устата на загазили богаташчета от студентско братство, това е именно тя.

— Добре — приемам аз.

Часове по-късно — мога да кажа точно колко — Мюз започва да се изправя.

— Нищо няма да намерим тук, Коуп.

— Май така изглежда.

— Първата ти работа утре е да поработиш с Шамик, нали?

— Да.

Тя се изправя над мен.

— По-добре е да посветиш времето си на това.

Аз козирувам. Вече сме упражнявали показанията пред съдебното жури, но не така интензивно, както може да се очаква. Не искам тя да остави впечатление, че думите и реакциите й не са спонтанни, а резултат от специална подготовка. Имам предвид съвършено различна тактика.

— Ще гледам да изкопча каквото мога.

Поема с тежка стъпка към вратата.

Естел ни приготвя вечеря — спагети с кюфтенца. Тя не е кой знае каква готвачка, но горе-долу става. После завеждам Кара да й купя сладолед — специално угощение. Сега е по разговорчива. Гледам я в огледалото за обратно виждане, омотана с предпазните колани на своето столче върху задната седалка. Когато аз бях дете, имахме право да сядаме отпред. Днес то се добива едновременно с разрешението да пиеш алкохол.

Старая се да следя какво ми говори, но Кара мели невъобразими дивотии, както често правят малките деца. От казаното излиза, че Британи постъпила нечестно с Морган, поради което Кайл я замерил с гъбата и откъде накъде Кайли, не Кайли Г., а Кайли Н., щото в класа има двама Кайли, та защо Кайли отказва да отиде през междучасието на люлките, ако и Киера не отиде? Наблюдавам възбуденото й лице, застинало в строга гримаса като на възрастен. Обзема ме онова всепроникващо усещане. Прокрадва се неусетно. Случва се от време на време с всеки родител. Гледаш рожбата си в някой обикновен момент, не на сцената или когато нанася победен удар с топка или палка, а просто така, само гледаш и внезапно си даваш сметка, че тя е твоя цял живот, а това те плаши и очарова, искаш да задържиш завинаги този миг.

Загубих сестра си. Загубих жена си. А неотдавна загубих и своя баща. И трите пъти успях да се съвзема. Но като гледам Кара, как оживено бърбори, как си помага с ръце и очи, разбирам, че има един удар, след който никога не бих съумял да се изправя.

Спомням си моя баща. В гората. С онази лопата. С разбито сърце. Търси своята дъщеричка. Спомням си мама. Тя избяга. Нямам представа къде е. От време на време ми хрумва да я издиря. Все по-рядко. Мразих я години наред. Може би още я мразя. А може би, след като сам имам дъщеря, по-добре разбирам болката, през която е трябвало да премине.

Прибираме се у дома, а телефонът звъни. Естел поема детето от мен и аз вдигам слушалката.

— Имаме неприятности, Коуп.

Баджанакът Боб, мъжът на Грета. Председател е на благотворителния фонд „Джейн лекува“. Основахме го с него и жена му, когато моята почина. Имаме множество прекрасни отзиви в печата. Моят жив паметник за прекрасната ми, красива и нежна жена.

Господи, какъв съвършен съпруг трябва да съм бил.

— Какво има?

— Твоето дело за изнасилване започва да ни струва скъпо. Бащата на Едуард Дженрът организира неколцина свои приятели да се откажат от по-нататъшни дарения.

Затварям очи.

— Браво.

— Има и по-лошо. Пуска слухове, че злоупотребяваме със средства от фонда. Кучият син има много връзки. Вече започнаха да ми звънят по телефона.

— Ами покажи им счетоводните книги. Няма да открият нищо нередно.

— Не бъде наивен, Коуп. Ние сме в постоянна надпревара с останалите благотворителни организации за спечелване сърцата и кесиите на дарителите. И най-малкият намек за нещо нечисто ще ни довърши.

— Не можем да направим кой знае какво по въпроса, Боб.

— Знам това. Само че… правим добро за мнозина, Коуп…

— Знам.

— А със средствата хич не е лесно.

— Какво предлагаш?

— Нищо. — Боб се колебае. Обзалагам се, че иска да каже още нещо. И чакам. — Виж какво, Коуп, вашите момчета постоянно сключват сделки, нали така?

— И аз го правя.

— И оставяш някое по-малко зло ненаказано, за да закопчаеш по-голям злосторник, нали?

— Когато се налага.

— Тези две момчета. Чувам, че са свестни деца.

— Не си чул истината.

— Не казвам, че не заслужават наказание, но понякога може да се преговаря. В името на по-значителното добро дело. Фондът се е заел с мащабна програма. Може би това е по-важното добро. Само това искам да кажа.

— Лека нощ, Боб.

— Не се засягай, Коуп. Просто търся начин да излезем от тази каша.

— Разбирам, Боб. Лека нощ.

Затварям. Ръцете ми треперят. Дженрът, този кучи син, ми е вдигнал мерника. Цели се в паметта на моята жена. Тръгвам нагоре по стълбите. Изгарям от яд. Трябва да се овладея. Сядам зад бюрото. Върху него се виждат само две снимки. Едната е на Кара, правена неотдавна в училище. Тя заема централно място.

Втората фотография е върху зърнеста хартия и е запечатала образите на моите Бабушка и Дедушка в старата родина, Русия или — както се наричаше по времето, когато починаха в този необятен Гулаг — Съветски съюз. Починаха, когато бях съвсем малък, когато още живеехме в Ленинград, но аз още ги помня смътно, особено бялата грива на Дедушка.

Защо ли, често се питам, държа тази снимка на бюрото?

Дъщеря им, тяхната дъщеря ме изостави, нали така? Тъпа история. Поради някаква причина обаче, независимо от свързаната с нея болка, имам усещането, че тази снимка има някаква връзка. Поглеждам я, виждам моите Бабушка и Дедушка и се сещам за житейския лабиринт и семейните проклятия, питам се къде биха могли да се коренят. По-рано държах и снимки на Камил и Джейн. Обичах да ги имам пред погледа си. Носеха ми успокоение. Но това не означава, че правят същото и за дъщеря ми. Не е лесно да намериш верния тон с едно шестгодишно дете. Искаш да му говориш за мама. Искаш да знае за нея, за прекрасния й дух, за това колко много би обичала малкото си момиченце. Иска ти се и да я успокоиш в някаква степен, да я убедиш, че мама гледа отгоре с любов. Но сам не вярвам в това. А искам. Искам да повярвам, че след смъртта ни очаква прекрасен друг живот, че жена ми, моята сестра и баща ни гледат сега усмихнати от небето. Но не мога. И когато го разправям да дъщеря си, имам усещането, че я лъжа. Но го правя така или иначе. Засега всичко това звучи като приказките за Дядо Коледа и Снежанка, нещо временно и утешаващо, но един ден тя ще научи, както винаги се случва, че това е още една неоправдана родителска лъжа. А може и да греша. Може би те наистина се усмихват към нас от небесата и точно в това ще повярва някой ден моята Кара.