Гората - страница 23

Самоувереността му сякаш се връща. Това не ми се нрави.

— В най-лошия случай може да се приеме, че моят син е допуснал голяма грешка. Опитваме се да намерим начини за компенсация на стореното, без да бъде съсипвай целият му живот. Толкова ли не можете да разберете?

— Нямам какво повече да ви кажа.

Той не пуска лакътя ми.

— Последно предупреждение, господин Коупланд. Ще направя всичко, което е във възможностите ми, за да защитя моето дете.

Поглеждам в лицето Е. Д. Дженрът и правя нещо, което го смайва. Усмихвам се.

— Какво има? — пита той.

— Това е хубаво — отвръщам аз.

— Кое?

— Това, че вашият син разполага с толкова много хора, които ще се борят за него. Също и в залата. Мнозина са на негова страна.

— Обичат го.

— Това е хубаво — повтарям аз, като издърпвам лакътя си. — Но докато наблюдавам всички онези хора, застанали зад вашия син, знаете ли какво неизбежно забелязвам?

— Какво?

— Че Шамик Джонсън няма никого до себе си.

— Искам да прочета тази извадка от личен дневник пред целия клас — казва Люси Голд.

Тя обича да разполага банките на студентите си в голям кръг. Сама застава в средата. Вярно, има нещо нагласено в тези нейни парадни обиколки в „учения кръг“, но пък вършат работа. Когато наредиш студентите в кръг, все едно колко голям, те всички остават на първия ред. Няма място за криене.

Лони е също тук. Първоначално Люси възнамерява нему да възложи прочита, за да наблюдава по-лесно реакциите на аудиторията, но после си дава сметка, че авторът е жена. Ще прозвучи фалшиво. Освен това, който и да го е писал, ще очаква Люси да дебне за някаква реакция. Трябва да очаква. Положително е на тръни. Затова решава сама да прочете откъса, докато Лони наблюдава студентите. Разбира се, и тя няма да дреме. Ще направи много паузи с надеждата да забележи нещо.

Силвия Потър, подмазвачката, седи точно срещу нея. Ръцете й са скръстени на гърдите, очите — широко отворени. Люси среща нейния поглед и се усмихва едва-едва. Силвия разцъфва. Редом с нея седи Алвън Ренфро, цар на кръшкачите. Позата му е като на повечето студенти: сякаш няма кости и може всеки миг да се стече върху пода в безформена локва.

— Това стана, когато бях на седемнайсет — започва да чете Люси. — На летен лагер. Работех там като ВГ. Ще рече „възпитател на група“…

Докато чете за случилото се в гората, за повествователката и нейния приятел „П“, за целувката край дървото, за писъците в гората, тя бавно крачи пред смълчания кръг. Чела е вече поне десет пъти този откъс, но когато сега го прави на глас, гърлото й се свива. Краката й омекват. Стрелва поглед към Лони. Той е доловил промяната в тона и също я поглежда. Тя му казва с очи: „Тях трябва да гледаш, не мене“. Лони се извръща бързо.

Люси привършва четенето и чака коментари. Нещата обикновено протичат по един и същ модел. Студентите знаят, че авторът е сред тях, в същата тази стая, но понеже единственият начин да изявиш себе си е като разпердушиниш другия, всички се залавят за работа. Вдигат ръце и започват с някакъв вид презастраховка: „Може би, това е само мое мнение“ или „Възможно е да греша“, за да се отприщят:

— Написаното е банално…

— Не мога да почувствам нейната страст към „П“, а вие?

— Ръката под блузата? Ама, моля ви…

— Мисля, че цялата работа е ала-бала…

— Авторката пише, „целувахме се страстно“. Не ми казвай, че е страстно, покажи ми…

Люси ръководи дискусията. Това е най-важната част от занятието. Не е лесно да се преподава на студенти. Тя често си спомня собственото си обучение, дългите часове сухи лекции, от които не помни една дума. Уроците, които наистина запамети, които усвои, а по-късно използва, са до един бегли забележки на преподавателя, направени в хода на дискусии. Преподаването е въпрос на качество, а не на количество. Ако много дрънкаш, започваш да досаждаш. По-малко приказки — по-голям ефект.

Учителите също се ласкаят от внимание. Това може да бъде опасно. Един от първите й професори даде прост и ясен съвет в това отношение: „Ти не си център на Вселената“. Старае се да не забравя това. От друга страна, студентите не обичат да им се докарваш. Затова, когато разказва понякога анекдот, тя гледа да е такъв, при който сама е забъркала някаква каша — подходящи случаи колкото щеш, — а сетне все пак съумява да се измъкне.

Друг проблем е свързан със склонността на студента да казва не онова, което наистина мисли, а това, с което се надява да направи добро впечатление. Разбира се, същото се отнася и до заседанията на факултетския съвет — важното е да звучи добре, а не дали е истина.

Днес Люси има особена задача. Нужни са й реакции. Иска авторката да се издаде по някакъв начин. Или пък авторът. Затова ги притиска.

— Това трябва да е спомен — казва тя. — Вярва ли някой, че наистина се е случило?

Въпросът кара аудиторията да замлъкне. Съществуват неписани правила. Професорът почти нарече автора лъжец. Тя прави стъпка назад: — Мисълта ми е, че звучи като художествена литература. Това е добре по принцип, но не и в този случай. Не ви ли кара да поставите под въпрос автентичността?

Дискусията е оживена. Във въздуха стърчат ръце. Студентите спорят един с друг. Най-сладката част от работата. Люси няма кой знае какви радости в живота. Но умира за тези деца. Всеки семестър се влюбва в тях наново. Те са нейното семейство от септември до декември и после от януари до май. След това я напускат. Някои се връщат. Само малцина. Тя всеки път им се радва. Но те вече не са й роднини. Само текущият курс има този статут. Шантава работа.