Гората - страница 28

Поклащам глава.

— Искат значи да докажат, че баща ми е работил за КГБ?

— Да.

Скапания Дженрът. Играта е ясна. Аз съм вече нещо като обществена фигура. Подобни обвинения, макар и в последна сметка доказано измислени, ще ми навредят Това трябва да ми е добре известно. Преди четвърт век моето семейство загуби почти всичко поради същата причина. Напуснахме Скоуки и се преместихме на изток, в Нюарк. Понесохме много сериозен удар.

Вдигам поглед към Саш.

— Ти каза по телефона, че си очаквал да се обадя.

— Ако не го бе сторил, аз щях да те потърся още днес.

— За да ме предупредиш ли?

— Именно.

— Значи — размишлявам гласно аз — те, изглежда, разполагат с нещо.

Грамадният мъж не отговаря. Наблюдавам лицето му. И ето че целият мой свят, всичко онова, в което вярвах през тези години, започва да се люлее.

— Наистина ли е бил от КГБ, Саш? — питам аз.

— Беше много отдавна — отвръща той.

— Това „да“ ли означава?

Саш се усмихва бавно.

— Ти нямаш представа как стояха нещата в онези времена.

— Пак те питам: това „да“ ли е?

— Не, Павел. Но баща ти… може би е трябвало да…

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли как стигнах аз до тази страна?

— Работеше в тяхната туристическа компания.

— За Съветския съюз, Павел. Там нямаше компании. Интурист се ръководеше от държавата. Всичко се ръководеше от държавата. Можеш ли да го разбереш?

— Мисля, че да.

— И когато съветските власти получат възможност да изпратят някого в Ню Йорк, да не мислиш, че ще изберат оня, който най-добре се справя с продажбата на екскурзии до Москва и Ленинград? Или ще допуснеш, че изпращат някого, който може да им бъде полезен по друг начин?

Сещам се за огромните му ръце. За нечовешката му сила.

— И ти ли си бил от КГБ?

— Бях полковник от армията. Не в КГБ. Но ми се струва, че спокойно можеш да ме наречеш — той показва кавички с пръсти — шпионин. Срещах се с американски официални лица. Опитвах да ги подкупя. Хората си мислят, че ние непрекъснато научаваме важни неща. Такива, които да променят баланса на силите в света. Това са глупости. Нищо особено не научавахме. Никога. А американците? Те пък не научаваха нищо за нас. Прехвърляхме си дреболии едни на други. Глупава игра.

— А баща ми?

— Съветските власти му позволиха да замине. Вашите еврейски приятели си мислят, че е станало заради натиска от тяхна страна. Моля те! Наистина ли една група евреи в някаква синагога смятат, че могат да окажат какъвто и да било натиск върху една власт, която не се отчита за действията си пред когото и да било? Направо е смешно, като си помисли човек.

— Искаш да кажеш, че…

— Просто ти казвам как стояха нещата тогава. Дали твоят баща е обещал, че ще помага занапред на режима? Естествено. Но го е направил колкото да се измъкне оттам. Нещата са преплетени, Павел. Ти дори не можеш да си представиш условията, в които живееше той. Баща ти бе добър лекар и още по-добър човек. Скалъпиха срещу му обвинения в нарушаване на лекарската етика. Отнеха му професионалните права. След това твоите дядо и баба… прекрасните Наташини родители… ти бе прекалено малък, за да си спомниш…

— Спомням си — прекъсвам го аз.

— Наистина ли?

Наистина ли помня? Запазил съм образа на моя дедушка с буйната му бяла грива и гръмогласен смях, на милата ми бабушка, която тихо го гълчи. Но аз съм бил тригодишен, когато ги прибират. Наистина ли ги помня, или за всичко е виновна онази стара снимка, която още държа? Истински спомен ли е това, или резултат от разказите на мама?

— Твоите баба и дядо са интелектуалци — университетски професори. Дядо ти бе декан на историческия факултет. Баба ти — блестящ математик. Нали знаеш това?

Аз кимам.

— Мама казваше, че е научила повече от разговорите около масата у дома, отколкото от училище.

Саш се усмихва.

— Сигурно е така. Към тази маса се стремяха най-изтъкнатите учени. И естествено, това привлече вниманието на властите. Обвиниха ги в радикализъм. Смятаха ги за опасни. Спомняш ли си, когато ги арестуваха?

— Помня — казвам аз — след това. Той притваря за миг очи.

— Помниш ли какво стана с майка ти?

— Да.

— Наташа се промени коренно. Даваш ли си сметка за това?

— Да.

— И ето сега, твоя баща. Загубил е толкова много — кариерата си, репутацията, лекарските си права, а сега и тази история с родителите на жена му. Но изведнъж, напълно съсипан и смазан, той съзира отворена от властите врата. Възможност за ново начало.

— Живот в САЩ.

— Именно.

— Срещу което е трябвало само да шпионира?

Саш маха пренебрежително с ръка.

— Не разбираш ли? Това е голяма игра. Какво би могъл да научи човек като твоя баща? Дори да бе опитал — което той не направи. Какво би могъл да им съобщи?

— И той?

— За тях Наташа бе просто една жена. Властите не се интересуват от някакви си жени. В известна степен тя представляваше проблем. Както вече казах, в техните очи родителите й бяха радикали. Казваш, че си спомняш когато ги отведоха?

— Мисля, че да.

— Твоите баба и дядо бяха основали група за даване гласност на нарушенията в областта на човешките права. Бяха напреднали доста, когато ги предаде някакъв мръсник. Агентите се изтърсиха през нощта.

Той млъква.

— Е? — подканвам го аз.

— Не е лесно да се говори за онова, което им се случи.

Свивам рамене.

— Няма как да им навредиш повече.

Той не отговаря.

— Какво се случи, Саш?

— Изпратиха ги в трудов лагер. При ужасни условия. Те не бяха млади. Знаеш ли края?

— Те умират — казвам аз.

В този момент Саш се извръща от мен. Приближава прозореца. Там се открива великолепен изглед към Хъдзън. В пристанището се извисяват два огромни туристически кораба. Ако погледнеш наляво, ще видиш Статуята на свободата. Манхатън е толкова малък — дванайсет километра от единия край до другия, — но както е и при Саш, неизменно усещаш неговата притаена мощ.