Гората - страница 57

— Така стана с баща ми. Аз бях убеден, че Уейн я е убил. Но виждах баща си, който не спира да копае.

— И това породи у теб съмнения.

— Да приемем, че просто поддържаше жива мисълта за съществуваща възможност.

— Ами майка ти?

— Тя все повече се откъсваше от света. Бракът на родителите ми никога не е бил съвършен. В него вече имаше пукнатини. Когато сестра ми умря — или каквото там се е случило, — тя се отдръпна изцяло от него.

И двамата мълчим. Последните слънчеви лъчи започват да гаснат. Небето се превръща в пурпурен въртоп. Поглеждам през прозореца вляво от мен. Тя също го прави.

Седим така, най-близо един до друг през последните две десетилетия.

Споменах преди малко за отстраняването на времето по хирургически път. Сега сякаш то се връща. Скръбта се връща. Виждам го по лицето й. Необратимата разруха на моето семейство е очевидна. Надявал се бях Люси да се е отървала. Но не бе. И за нея няма изцеление. Нямам представа какво още й се е случило през изтеклите двайсет години. Твърде елементарно би било да се обясни тъгата в погледа й само със случилото се през онази нощ. Сега разбирам. Виждам себе си, как се отдалечавам от нея.

В дневника е описано как тя така и не успява да надделее спомена за мен. Не се лаская чак дотолкова. Но тя не е успяла да надмогне последиците. Онова, което стана с баща й. Което се случи с нейното юношество.

— Пол.

Тя продължава да гледа през прозореца.

— Да?

— Какво ще правим сега?

— Ще разберем какво точно се е случило в онази гора.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

По време на едно пътуване из Италия видях гоблени, които сякаш променят перспективата в зависимост от това къде си застанал. Ако погледнеш отдясно, масата сякаш е обърната към теб. Отидеш ли вляво, тя те следва.

Губернаторът Дейв Марки олицетворява същия феномен. Когато се появи някъде, всеки от присъстващите остава с впечатлението, че гледа именно него. На млади години съм го виждал да сваля толкова много жени не с външния си вид, както вече посочих, а с това, че изглеждаше така дълбоко заинтересуван от тях. В очите му има някакво хипнотично напрежение. Спомням си една приятелка лесбийка от Колумбийския, която каза: „Като те погледне Дейв Марки по този начин, може и да обърнеш резбата за една нощ“.

Ето го сега в моя кабинет. Джосълин Дюрълз, секретарката ми, се киска като малоумна. Лорън Мюз се зачервява като домат. Даже федералният прокурор Джоан Търстън е курдисала на лицето си усмивка, от която ми става ясно как е изглеждала в мига, когато за първи път се е целунала с момче в седми клас.

Повечето хора биха казали, че това се дължи на заемания от него пост. Само че го познавам отпреди това. Постът действа като усилвател, а не като генератор.

Прегръщаме се. В днешно време и мъжете се поздравяват с прегръдка. Това ми харесва. Истински човешки контакт. Нямам много приятели, така че онези, с които разполагам, са от огромно значение за мен. Подбирани са много внимателно и аз ги обичам дълбоко всичките.

— Не ни трябват тия хора — прошепва ми той.

Откъсваме се един от друг. Той се усмихва, но аз разбирам намека. Измитам всички от стаята. Джоан Търстън остава. Познавам я доста добре, федералната прокуратура се намира малко по-надолу на същата улица. Стараем се да си сътрудничим, да си помагаме един на друг. Юрисдикцията ни е една и съща — Есекс може да се похвали с доста активна престъпност, — но тя се интересува само от големите случаи. Понастоящем това ще рече главно тероризъм и политическа корупция. Когато им попадат други престъпления, оставят ги на нас.

В мига, в който вратата се затваря и ние оставаме само тримата, усмивката изчезва от лицето на Дейв. Сядаме около масата за съвещания. Аз от едната страна, те двамата — от другата.

— Толкова ли е зле? — питам аз.

— Много.

Протягам ръце към тях и правя знак с пръстите да започват. Дейв хвърля поглед към Джоан Търстън. Тя се прокашля.

— Докато ние тук разговаряме, моите следователи влизат в офисите на благотворителната институция, позната под името „Джейн лекува“. Разполагат със заповед за обиск. Ще изземем счетоводни книги и документация. Исках да го направим тихомълком, но медиите вече знаеха.

Пулсът ми пропуска един удар.

— Това е безобразие.

Никой от двамата не реагира.

— Работа на Дженрът. Притиска ме, за да оставя сина му да мине между капките.

— Знаем това — отвръща Дейв.

— И?

Той пак поглежда към Търстън.

— Неговият мотив не прави обвиненията по-малко сериозни.

— За какво говориш, по дяволите?

— Хората на Дженрът са се добрали до неща, за които нямаме никаква представа. Открили се нередности. Представили са сведенията пред един от най-добрите ми сътрудници. Той направил допълнителни разследвания. Опитахме се да предотвратим шумотевицата. Знаем какво може да докара тя на един благотворителен фонд.

Това не ми харесва.

— Открихте ли нещо?

— Твоят баджанак бърка в меда.

— Боб? В никакъв случай.

— Отклонил е поне сто хилядарки.

— Накъде?

Тя ми подава два листа. Преглеждам ги набързо.

— Той инвестира в плувен басейн, нали?

Нищо не казвам.

— Преведени са петдесет хиляди на компанията „Басейни Марстън“ по фактури за най-различни строителни дейности по разширяване на сградния фонд. Извършвани ли са такива в „Джейн лекува“?

Мълча.

— Други почти трийсет хиляди са предадени на „Озеленяване Еари“. Разходът е осчетоводен за дейности по облагородяване прилежащите към сградите площи.

Офисите ни са разположени в две преустроени жилищни сгради в централната част на Нюарк. Нямаме никакви планове за тяхното разширяване или разкрасяване. Нямаме никаква нужда от допълнително пространство. Усилията ни са съсредоточени в набирането на средства за осигуряване на лечение. Това е нашата единствена цел. Виждал съм в практиката си достатъчно злоупотреби, при които разходите по набиране на средства далеч превъзхождат тези за конкретна благотворителност. Говорили сме с Боб по въпроса. Вижданията ни съвпадат.