Гората - страница 96

— Нищо подобно. Бяхме насилници. Не богове — ние бяхме мръсните палачи на боговете. Тяхна бе властта. Ние самите бяхме уплашени, така че принуждавахме останалите да се плашат малко повече от нас. Това ни караше да се чувстваме велики — терорът над по-слабите.

Алексей маха пренебрежително с ръка.

— Остаряваш — казва той.

— И двамата остаряваме.

— Не ми се нрави това завръщане на миналото.

— На теб не ти се понрави и посещението на Павел. Защото той ти напомня за своя дядо, нали?

— Не.

— Човека, когото ти арестува. Един възрастен мъж и неговата възрастна жена.

— Ти за по-добър ли се имаш?

— Не, знам, че не съм по-добър.

— Не съм го решавал аз, знаеш много добре. Срещу тях имаше донос, ние взехме мерки.

— Точно така — казва Саш. — Боговете ти заповядаха да го направиш и ти го стори. Още ли се чувстваш толкова велик?

— Не беше точно така.

— Точно така си беше.

— И ти би постъпил по същия начин.

— Да, и аз бих постъпил по същия начин.

— Работехме за висша кауза.

— Наистина ли си вярвал макар и за секунда в това, Алексей?

— Да. И още го вярвам. Не спирам да се питам дали наистина бяхме на толкова погрешен път. Когато наблюдавам всички опасности, които ражда свободата, неизбежно си задавам този въпрос.

— Аз пък не храня никакви съмнения — отвръща Саш. — Бяхме си бандити.

Мълчание.

След малко се обажда Какарьов:

— И какво ще стане сега? След като откриха тялото?

— Може би нищо. Може би ще умрат още хора. Или пък Павел най-сетне ще получи възможност да се изправи лице в лице с миналото си.

— Ти не му ли каза, че не бива да го прави? Че трябва да го остави погребано?

— Казах му — отвръща Саш. — Но той не иска и да чуе. А и знае ли се кой от двама ни има право?

Идва доктор Макфадън, за да ми каже, че имам късмет. Че куршумът е пронизал страната ми, без да засегне някой важен орган. Винаги се отнасям с насмешка и пренебрежение, когато героят получи куршум в тялото, а сетне продължи нататък, все едно нищо не е било. На практика обаче повечето огнестрелни рани са от подобно естество. Излежаването в това легло с нищо не превъзхожда почивката у дома.

— Повече ме притеснява ударът в главата — продължава докторът.

— Но мога да си тръгна, нали?

— Нека поспите малко, какво ще кажете? Искам да видя как ще се чувствате след това. По-добре е да пренощувате при нас.

Понечвам да споря, но си давам сметка, че няма да спечеля нищо от прибирането вкъщи. Гади ми се, боли ме, натъртен съм. Сто на сто изглеждам ужасно и само ще изплаша Кара със собствения си вид.

В гората са намерили тяло. Още не мога да асимилирам тази мисъл.

Мюз изпрати по факса предварителните резултати от аутопсията. Все още не разполагат с кой знае какво, но е много трудно да се допусне, че трупът не е на сестра ми. Лоуъл и Мюз са направили задълбочено проучване в архивите на околните полицейски управления, за да разберат дали няма и други изчезнали жени, чиито описания да пасват с това на намереното тяло. Проучванията са останали без резултат — единственото сходство е със случая на моята сестра.

До момента патологът не е стигнал до извод по отношение причината за смъртта. Това не е нещо необичайно при скелети в подобно състояние. Ако е прерязал гърлото или я е изгорил жива, най-вероятно е изобщо да не се установи причината. Върху костите не би имало следи. Сухожилията и вътрешните органи са се превърнали отдавна в пир за най-различни паразити.

Съсредоточавам вниманието си върху основния проблем — разделената срамна кост.

Жертвата е раждала.

Отново се спирам на този въпрос. Питам се дали е възможно.

При нормални условия това обстоятелство би дало надежда трупът да се окаже не на сестра ми. Но ако не е, какви изводи следва да направя? Че в течение на същия отрязък от време е било убито друго момиче, за което нищо не е известно, и то е било погребано в района, където са заровени жертвите от лагера?

Не звучи много вероятно.

Нещо не достига. Много неща не достигат.

Вземам мобилния телефон. В стаята няма обхват, но аз изваждам номера на Йорк и го набирам по градската линия.

— Има ли нещо ново? — питам.

— Знаете ли колко е часът?

Не знам. Поглеждам часовника.

— Малко след десет — казвам аз. — Та има ли нещо ново?

Той въздъхва.

— Резултатите от балистичната експертиза потвърждават онова, което ни е вече известно. С пистолета на Силвърстейн е убит Джил Перес. И макар ДНК анализите да се нуждаят от няколко седмици, първоначалният оглед показва сходство на неговата кръв с откритата в задната част на фолксвагена. Ако прибегнем до спортната терминология, можем да кажем така: гейм, сет, мач.

— Люси какво мисли по въпроса?

— Според Дилън няма голяма полза от нея. Тя е в състояние на шок. Смята, че понеже баща й не бил добре, може би си е въобразил съществуването на някаква заплаха.

— Дилън приема ли подобна версия?

— Да, разбира се. Защо не? При всички положения нашият случай е приключен. Вие как се чувствате?

— Превъзходно.

— И Дилън го простреляха един път.

— Само един?

— Добро попадение. Както и да е, той до ден-днешен показва белега на всяка срещната жена. Възбуждало ги, както разправя. Не забравяйте това.

— Наръчник по сваляне на Дилън. Благодаря.

— Познайте какво им казва, след като видят белега.

— Ей, малката, и не искаш ли да ти покажи пищова?

— Браво, как се сетихте?

— Люси накъде тръгна, след като се разделихте?

— Закарахме я у тях в градчето.

— Добре, благодаря.

Прекъсвам и набирам номера на Люси. Обажда ми се телефонният секретар. Оставям съобщение. След това звъня на Мюз по мобилния.