Пътят - страница 33

Добре е да го знам това.

Да, така е. Когато всички си отидем най-накрая, тук няма да остане никой друг освен смъртта и тогава и нейните дни също ще бъдат преброени. Тя ще бъде някъде там по пътя, ще види, че няма никой, и ще си каже: Къде отидоха всички? Така ще бъде. И какво лошо има в това.

На сутринта те стояха на пътя и мъжът и момчето спореха какво да дадат на стареца. В крайна сметка той не получи много. Няколко консерви със зеленчуци и с плодове. Тогава момчето отиде на края на пътя и седна в пепелта. Старецът намести кутиите в раницата си и стегна каишките. Трябва да му благодариш, каза мъжът. Аз самият не бих ти дал нищо.

Не съм сигурен дали трябва.

И защо да не го направиш?

Аз също не бих му дал от моята храна.

Не те ли е грижа, че може да нараниш чувствата му?

А ще ги нараня ли?

Не. Той не го прави за това.

А защо?

Мъжът погледна към момчето и сетне към стареца.

Ти не би могъл да разбереш, каза той. Не съм сигурен дали и аз го разбирам.

Може би то вярва в Бог.

Не знам в какво вярва.

Ще го превъзмогне.

Не, няма.

Старецът не отговори. Погледна към настъпващия ден.

Няма ли да ни пожелаеш късмет? — попита мъжът.

Не знам какво би означавало това. Питам се как ли изглежда късметът? И кой е срещал подобно нещо?

Сетне всички потеглиха по пътя. Когато мъжът погледна назад, старецът креташе, потропвайки с бастуна, смаляваше се бавно зад тях, подобен на древен странстващ търговец на книги, прегърбен, тъмен и тънък като паяк, който скоро щеше да изчезне завинаги. Момчето не се обърна нито веднъж.

В ранния следобед те разстлаха брезента на пътя, седнаха и ядоха студен обяд. Мъжът го наблюдаваше. Говорим ли си? — попита той.

Да.

Но ти не си доволен.

Добре съм.

Когато свършим храната, ще имаш повече време да помислиш за това.

Момчето не отговори. Продължиха да ядат. По едно време то погледна назад и малко по-късно каза: Знам. Но аз няма да запомня тази случка, както ще я запомниш ти.

Вероятно не.

Не съм казал, че не си прав.

Но сигурно си го мислиш.

Всичко е наред.

Да, каза мъжът. Е, не са много добрите новини по пътя. Такива са времената.

Не трябва да му се подиграваш.

Добре.

Той ще умре.

Знам.

Можем ли да тръгваме вече?

Да, каза мъжът. Можем да тръгваме.

През нощта се събуди в студения мрак и кашля дълго и раздиращо. Наведе се към огъня, раздуха въглените, сложи още дърва, стана и се отдалечи от лагера, докъдето стигаше светлината. Отпусна се на колене в сухата трева и пепелта, наметнат с одеалото, и след малко кашлицата започна да се успокоява. Замисли се за стареца, който беше някъде там. Погледна към лагера, сгушен сред черните стволове на дърветата. Надяваше се, че момчето пак е заспало. Продължи да стои коленичил, хриптейки тихо, с ръце върху коленете. Аз ще умра, каза той. Кажи ми как да го направя.

На следващия ден вървяха дълго, докато започна да се стъмва. Не можеше да намери безопасно място за палене на огън. Когато взе газовата бутилка от количката, му се стори по-лека. Седна и завъртя вентила, но той беше вече завъртян. Сетне опита да подаде газ с вентила на дюзата. Нищо. Наведе се и се ослуша. Пробва отново и двата вентила. Бутилката беше празна. Остана да седи със свити юмруци, подпрял чело върху тях. Със затворени очи. След малко вдигна глава и се загледа в студената тъмнееща гора.

Ядоха студена вечеря, която се състоеше от царевичен хляб, боб и кренвирши от консерва. Момчето попита защо газта е свършила толкова скоро, но той му каза, че просто така е станало.

Ти каза, че ще ни стигне за седмици наред.

Знам.

Но това беше само преди няколко дни.

Сбъркал съм.

Продължиха да ядат мълчаливо. Малко по-късно момчето каза: Забравил съм да затегна вентила, нали?

Вината не е твоя. Аз трябваше да го проверя.

Момчето остави чинията си на брезента и погледна настрани.

Вината не е твоя. Не си знаел, че трябва да се затворят и двата вентила. Освен това аз трябваше да уплътня връзките с тефлонова лента, за да няма изтичане. Аз съм виновен.

Но там нямаше тефлонова лента, нали?

Вината не е твоя.

Те се мъкнеха бавно, мършави и мръсни като бездомни наркомани. От устата им излизаше пара. Наметнати с одеалата си заради студа, мъжът и детето напредваха през черните кадифени наноси и преспи. Пресичаха дълга крайбрежна равнина, където ревящите ветрове често завихряха облаци от пепел и ги принуждаваха да търсят какъвто и да е подслон. В къщи, хамбари или зад крайпътния банкет, те седяха закачулени с одеалата си под обедното слънце, което беше черно като килиите на ада. Мъжът притискаше премръзналото момче до себе си. Не падай духом, казваше той. Всичко ще бъде наред. Земята беше прорязана от дерета, разядена и гола. Сред пепелта бяха разпилени кости на мъртви създания. Бунище за анонимни останки. Стопански постройки сред полето с изтрита боя и отпрани дъски от стените. Всичките безформени и без нито едно дърво пред тях. Пътят се спускаше надолу сред джунгла от мъртва азиатска лоза. Недалеч имаше блато с полегнала над водата мъртва тръстика. Между земята и небето се стелеше навъсена мъгла. В късния следобед заваля сняг и те продължиха да вървят, наметнали брезента над главите си, слушайки как снежинките шумолят по гумираната материя.

Спеше малко от седмици. Когато се събуди на сутринта, момчето го нямаше. Надигна се с пистолет в ръката, стана и се огледа, но не го видя никъде. Обу се и тръгна към края на гората. Неприветлива зора на изток. Чуждото слънце започваше студения си преход. Видя момчето да тича през полето. Татко, извика то. В гората има влак.