Пътят - страница 34

Влак?

Да.

Истински влак?

Да. Хайде, ела.

Нали не си ходил чак при него?

Не, само малко се приближих. Хайде.

И там няма никой?

Не, не мисля. Дойдох да ти го покажа.

А има ли локомотив?

Да, най-отпред има голям дизелов локомотив.

Минаха през полето и тръгнаха през отсрещната гора. Релсите идваха от равнината и навлизаха между дърветата върху издигнат насип. Локомотивът беше дизелово-електрически и зад него имаше осем пътнически вагона от неръждаема стомана. Мъжът хвана момчето за ръка. Нека просто да поседим тук и да огледаме, каза той.

Седяха на насипа и чакаха. Нищо не помръдваше. Мъжът подаде пистолета на момчето. Ти го вземи, татко, каза то.

Не. Не сме се разбрали така. Вземи го.

Момчето сложи пистолета в скута си, а мъжът тръгна покрай насипа, без да откъсва поглед от влака. Мина от другата страна на релсите и продължи надолу покрай вагоните. Когато стигна до последния от тях, махна на момчето да дойде, а то стана и пъхна пистолета в колана си.

Всичко беше покрито с пепел. Пътеката покрай купетата беше затрупана от боклуци. Отдавна плячкосаните куфари зееха отворени върху седалките. Във вагон-ресторанта мъжът намери стек хартиени чинии, духна прахта от тях, пъхна ги във вътрешния джоб на якето си и това беше всичко.

Как са стигнали дотук, татко?

Не знам. Предполагам, че са пътували на юг. Група хора. И може на това място да им е свършило горивото.

Отдавна ли е тук?

Мисля, че да. Доста отдавна.

Минаха през всички вагони и когато стигнаха последния, тръгнаха обратно към локомотива. Качиха се по тясната стълбичка. Ръжда и белеща се боя. Когато влязоха в кабината, мъжът духна пепелта от седалката на машиниста и сложи момчето да седне пред контролните уреди, които изглеждаха доста прости. Нямаше много за правене, освен да се бутне един лост напред. Той наподоби звуци на пътуващ влак и локомотивна свирка, но не беше сигурен дали тези неща означават нещо за момчето. Малко по-късно те погледнаха през зацапаното предно стъкло към мястото, където релсите правеха завой и се губеха сред пущинак от високи бурени. Влакът щеше да си стои тук и да се разпада бавно цяла вечност и по тези релси никога повече нямаше да пътува друг влак.

Можем ли да си тръгваме, татко?

Да. Разбира се, че можем.

От време на време край пътя започнаха да се появяват малки купчини от камъни. Това бяха следи от цигански език с неговите незнайни послания. За първи път беше видял такива в покрайнините на опустошените и разграбени градове — безнадеждни съобщения до изгубени любими хора. По това време запасите от храна вече бяха свършили и убийствата се ширеха навсякъде. Светът скоро щеше да бъде населен от хора, способни да изядат децата ти пред собствените ти очи. Градовете щяха да попаднат в ръцете на почернели грабители и разбойници с бели очи и зъби, които ровеха сред руините или изпълзяваха от отломките, носещи анонимни консервни кутии и найлонови мрежи с храна, като купувачи в супермаркетите на ада. Ситната черна пепел се носеше по улиците като мастило на сепия, което се разстила над океанското дъно. Сетне дойде студът, мракът започна да се спуска по-рано и мародерите, които бродеха с факли на дъното на стръмни каньони, оставяха със стъпките си копринени дупки в натрупалата се пепел, които сетне тихо се затваряха зад тях като очи. Пилигримите по пътищата се отпускаха и падаха мъртви сред пустата забулена земя, която продължаваше да обикаля около слънцето като някакъв безименен свят от тъмното древно минало.

Дълго преди да стигнат до брега, запасите им бяха на свършване. Местността беше гола и опустошена преди години и те не намираха нищо в крайпътните къщи и стопанските постройки. Мъжът се натъкна на телефонен указател в една бензиностанция и с молив записа името на града върху тяхната карта. Седяха на бордюра пред сградата, ядяха солени бисквити и безуспешно се опитваха да открият града на картата. Мъжът пренареди парчетата и отново започна да търси. Най-накрая го показа на момчето. Бяха на около петдесет мили западно от мястото, където смяташе, че се намират. Нарисува две стилизирани човешки фигури върху картата. Това сме ние, каза той. Момчето проследи с пръст маршрута до морето. Колко време ще ни трябва да стигнем там?

Две седмици. Или може би три.

То синьо ли е?

Морето ли? Не знам. Някога беше.

Момчето кимна и продължи да изучава картата. Мъжът го наблюдаваше. Предполагаше, че знае какво изпитва синът му. Като дете също се беше взирал в картите, държейки пръст върху града, в който живееше. Точно както би потърсил семейството си в телефонния указател. Тях, сред всички останали, в един подреден и обясним свят. Хайде, каза той. Трябва да тръгваме.

В късния следобед заваля дъжд. Отклониха се от главния път, поеха по един черен път и прекараха нощта в някаква барака. Подът й беше бетонен, а в дъното стояха няколко празни метални бидона. Мъжът затисна вратата с тях, накладе огън на пода и направи легла от картонени кутии. Дъждът барабанеше цяла нощ по стоманения покрив. Когато се събуди, огънят вече не гореше и беше станало много студено. Момчето седеше, завито с одеалата.

Какво има?

Нищо. Сънувах лош сън.

Какво сънува?

Нищо?

Добре ли си?

Не.

Мъжът го прегърна и го притисна до себе си. Всичко е наред, каза той.

Аз плаках. Но ти не се събуди.

Съжалявам. Бях ужасно уморен.

Искам да кажа в съня ми.

Сутринта, когато се събуди, дъждът беше спрял. Заслуша се в капките вода. Завъртя се на другата страна върху твърдия бетон и погледна между дъските към сивото поле. Момчето още спеше. Водата капеше в локвите на пода и правеше малки мехурчета, които след това се плъзваха и изчезваха. В един град в полите на някаква планина бяха спали на подобно място, заслушани в дъжда. Там имаше старомодна дрогерия с гише от черен мрамор и хромирани столове с изподрани пластмасови седалки, привързани с изолирбанд. Лекарствата бяха разграбени, но самият магазин изглеждаше странно запазен. По рафтовете имаше непокътнати скъпи електрически уреди. Мъжът стоеше и оглеждаше мястото. Джунджурии, дребни стоки. Какви бяха всички тези неща? Хвана момчето за ръка и го поведе навън, но то вече я беше видяло. Човешка глава под една дълбока купа в края на щанда. Съсухрена. Носеща спортна шапка с козирка. Изсъхнали очи, тъжно извърнати навътре. Това ли беше сънувал. Не, не беше това. Стана, наведе се над огъня, раздуха въглените, придърпа недоизгорелите дърва и го разпали отново.