Пътят - страница 35

Има и други добри хора. Ти така каза.

Да.

И къде са те?

Крият се.

От кого се крият?

Едни от други.

Много ли са?

Не знаем това.

Но има такива?

Да, има.

Вярно ли е това?

Вярно е.

Но може и да не е вярно.

Мисля, че е вярно.

Добре.

Не ми ли вярваш?

Вярвам ти.

Добре.

Аз винаги ти вярвам.

Не мисля така.

Да, вярвам ти. И съм длъжен да ти вярвам.

Поеха обратно към магистралата през калта. Валеше. Миризма на пръст и мокра пепел. Дълбоки тъмни локви покрай пътя. Желязна канавка, в която шуртеше вода. Пластмасова сърничка в един двор. Късно на следващия ден влязоха в малък град, където трима мъже се показаха иззад един камион и им препречиха пътя. Измършавели, облечени в дрипи. Държаха в ръцете си метални тръби. Какво има в количката? Той насочи пистолета към тях. Те стояха неподвижно. Момчето се беше вкопчило в канадката му. Всички мълчаха. Забута количката отново напред и те се дръпнаха настрани. Накара момчето да поеме количката, а самият той тръгна заднешком, държейки ги на мушка. Опитваше се да изглежда като обикновен скитащ убиец, но сърцето му се блъскаше в гърдите и знаеше, че скоро ще се закашля. Те отстъпиха още по-назад, без да откъсват поглед от него. Пътят се издигаше нагоре и когато стигнаха най-високата му част, той погледна назад и видя, че все още стоят там. Каза на момчето да бута количката, а той влезе в един двор, откъдето се виждаше пътя, но тях вече ги нямаше. Момчето беше много уплашено. Сложи пистолета върху брезента, пое количката и продължиха нататък.

Лежаха в едно поле, докато се стъмни, и наблюдаваха пътя, но никой не се зададе. Беше много студено. Когато стана твърде тъмно и не се виждаше нищо, те, препъвайки се, избутаха количката обратно на пътя, извадиха одеалата, наметнаха се с тях и продължиха. Пристъпваха внимателно, опипом. Едно от колелетата на количката периодично проскърцваше, но нищо не можеше да се направи. Вървяха така още няколко часа, сетне залитнаха към един крайпътен шубрак, строполиха се на студената земя, изтощени и треперещи, и спаха до настъпването на деня. Когато мъжът се събуди, беше болен.

Мъчеше го треска и лежаха в гората като бегълци. Нямаше как да запалят огън. Никъде не беше безопасно. Момчето седеше сред листата и го гледаше. Очите му бяха пълни със сълзи. Ще умреш ли, татко? — каза то. Ще умреш ли?

Не. Просто съм болен.

Много ме е страх.

Знам. Но всичко ще бъде наред. Ще се оправя. Ще видиш.

Сънищата му се проясниха. Изчезналият свят се върна. Отдавна мъртви роднини изплуваха от нищото и го поглеждаха, извръщайки глава. Никой не казваше нищо. Замисли се за живота си. Беше толкова отдавна. Сив ден в чужд град, където стоеше пред един прозорец и наблюдаваше улицата долу. Зад него на една дървена маса светеше малка лампа. На масата имаше книги и вестници. Беше започнало да вали и една котка на ъгъла пресече тротоара и седна под навеса на кафенето. На една от масите седеше жена, обгърнала главата си с ръце. Години по-късно се беше озовал сред обгорелите руини на една библиотека, където почернелите книги лежаха в локви вода. Рафтовете бяха преобърнати. Вероятно в пристъп на ярост срещу хилядите лъжи по лавиците. Взе една книга и прелисти натежалите издути страници. Не беше се замислял, че дори и в най-малките неща имаше пророчество за света, който бе дошъл. Това го изненада. Пространството, което тези неща заемаха, беше само по себе си очакване. Остави книгата да падне от ръката му, огледа се за последен път и излезе навън под студената сива светлина.

Изминаха три дни. Сетне четири. Мъчителната кашлица го събуждаше. Хриплива борба за въздух. Съжалявам, каза той на безмилостния мрак. Няма нищо, отвърна момчето.

Запали малката газова лампа, сложи я на една скала, стана и се затътри през листата, наметнат с одеалата си. Момчето му прошепна да не отива. Ще бъда само на няколко крачки, каза той. Няма да се отдалечавам. Ще те чуя, ако извикаш. Ако лампата изгаснеше, нямаше да може да намери пътя обратно. Седна сред листата на върха на един хълм и погледна в чернотата. Нищо не се виждаше. Никакъв вятър. В миналото, когато се отдалечаваше така от лагера и гледаше смътните очертания на местността под слабото сияние на изгубената луна, която пътуваше над разядената пустош, той понякога виждаше светлина. Смътна и безформена в мрака. Отвъд някоя река или дълбоко в чернеещите се квартали на опожарен град. На сутринта се връщаше и оглеждаше района с бинокъл за следа от дим, но никога не видя такава.

Стоеше на края на едно зимно поле сред грубовати мъже. На възрастта на момчето. Малко по-големи. Наблюдаваше ги как разкопават каменистата земя на един хълм с кирки и мотики, докато накрая извадиха голямо кълбо от змии, може би стотици на брой. Бяха се събрали там, търсейки топлината си. Те се раздвижиха мудно под студената ярка светлина. Като вътрешностите на някакъв голям звяр, изложени пред деня. Хората ги заляха с бензин и ги изгориха живи, понеже нямаше лек за злото, а само за неговия образ, какъвто го виждаха в умовете си. Горящите змии се извиваха страховито и пропълзяха към една пещера, осветявайки тъмните й ниши. Понеже бяха неми, нямаше писъци на болка и мъжете ги наблюдаваха как се гърчат, горят и почерняват със същото мълчание. Сетне се разпръснаха безмълвно в зимния здрач, всеки със своите мисли, прибирайки се вкъщи за вечеря.

Една нощ момчето се събуди от някакъв сън, но не искаше да му го разкаже.

Не е нужно, успокои го мъжът. Всичко е наред.

Страх ме е.

Всичко е наред.

Не, не е.

Било е просто сън.

Много ме е страх.