Пътят - страница 36
Знам.
Момчето извърна глава. Мъжът го хвана за раменете. Чуй ме, каза той.
Какво?
Когато сънищата ти са от свят, който никога не е бил или никога няма да бъде, и ти си щастлив, тогава ще си се предал. Разбираш ли? А ти не можеш да се предадеш. Няма да ти позволя.
Когато потеглиха отново, мъжът беше много слаб и въпреки всичките си приказки, от години не беше се чувствал толкова плах и разколебан. Изпоцапан от диарията, той пристъпваше напред, облегнат на дръжката на количката. От време на време поглеждаше към момчето с хлътналите си изпити очи. Между тях се беше появило някакво ново отчуждение. Чувстваше го. Два дни по-късно навлязоха в местност, където пожарищата бяха оставили след себе си огромни обгорели пространства. Спечената пепел върху пътя, дълбока няколко сантиметра, затрудняваше движението на количката. Настилката отдолу се беше изкорубила от горещината и сетне отново се беше слегнала. Той се облегна на количката и зарея поглед в далечината към дългия прав път. Отънелите дървета надолу. Сивата киша. Почернялата земя със стърчащи по нея клони.
След един кръстопът в тази пустош започнаха да попадат на изоставен преди години багаж. Кутии с части. Всичко беше разтопено и почерняло. Стари пластмасови куфари, обезформени от температурата. Тук там имаше отпечатъци от вещи, изтръгнати от асфалта от грабливи птици. Миля по-нататък започнаха да се появяват и трупове. Фигури наполовина потънали в асфалта, вкопчени в себе си, с усти, застинали във вой. Мъжът прегърна момчето. Хвани ме за ръката, каза той. Не мисля, че трябва да виждаш това.
Защото онова, което влезе в главата ти, остава завинаги ли?
Да.
Всичко е наред, татко.
Така ли?
Те са вече там.
Не искам да гледаш.
Но те все пак ще бъдат там.
Мъжът се спря и се облегна на количката. Погледна надолу по пътя, сетне към детето. Изглеждаше толкова странно спокойно.
Защо просто не продължим? — каза момчето.
Да, добре.
Те са се опитвали да избягат, нали, татко?
Да. Опитвали са се.
Защо не са се отклонили от пътя?
Не са могли. Всичко е било в огън.
Те вървяха между мумифицираните фигури. Черната кожа беше опъната върху костите, а лицата им бяха нацепени и сбръчкани върху черепите. Като жертви на някакво зловещо всмукване. Мъжът и момчето пристъпваха по този тих коридор между носещата се на талази пепел, където телата оставаха в своята вечна борба в студената стопилка на пътя.
Минаха през едно крайпътно селце, опожарено до основи. Метални цистерни за вода и няколко стърчащи комина с почернели тухли. В канавките имаше сива шлака от разтопено стъкло, а покрай пътя, в продължение на мили, се точеха преплетени снопове от ръждясали жици. Мъжът кашляше при всяка стъпка. Видя, че момчето го наблюдава. Знаеше какво си мисли, но не можеше да направи нищо.
Седнаха на пътя и изядоха остатъците от печените си питки, които бяха станали корави като бисквити, и последната риба тон. Той отвори една консерва със сини сливи и си я разделиха. Момчето наклони тенекиената кутия в скута си, така че да събере последния сок, прокара пръст по вътрешната стена и го пъхна в устата си.
Внимавай да не се порежеш, рече мъжът.
Винаги ми казваш това.
Знам.
Гледаше го как облизва капака на кутията. Много внимателно. Като котка, която ближе отражението си в огледалото. Стига си ме гледал, каза момчето.
Добре.
То натисна капака на консервната кутия надолу и я сложи на пътя пред себе си. Какво? — попита детето. Какво има?
Нищо.
Кажи ми.
Мисля, че някой ни преследва.
И на мен така ми се струва.
И на теб така ти се струва?
Да. Точно това си мислех, че ще ми кажеш. Какво искаш да направим?
Не знам.
А какво мислиш?
Нека просто да продължим. Но трябва да скрием боклука си.
Защото ще си помислят, че имаме много храна?
Да.
И ще се опитат да ни убият.
Няма да ни убият.
Но могат да се опитат.
Но няма да успеят.
Добре.
Мисля, че трябва да се скрием в бурените. За да видим кои са.
И колко са.
Да, и колко са.
Добре.
Ако успеем да минем през реката, ще се изкачим на онези скали отсреща и оттам ще виждаме пътя отвисоко.
Добре.
Станаха и струпаха одеалата върху количката. Вземи консервните кутии, каза мъжът.
Дългият сумрак вече беше напреднал, когато пътят стигна до реката. Минаха по моста и тръгнаха с количката през гората, търсейки място, където да я оставят, така че да не се вижда. По едно време се спряха и погледнаха назад към пътя в падащия здрач.
Ами ако я избутаме долу под моста?
А ако те слязат долу за вода?
Колко далече са според теб?
Не знам.
Стъмва се.
Знам.
Ами ако отминат в тъмното?
Просто трябва да намерим място, откъдето да наблюдаваме. Не е толкова тъмно още.
Скриха количката и се заизкачваха с одеалата си нагоре по склона между скалите. Избраха си място, откъдето пътят се виждаше между дърветата, може би на около половин миля разстояние. Бяха заслонени от вятъра и се завиха с одеалата, като ту единият, ту другият наблюдаваше пътя, но не след дълго момчето заспа. Той самият се беше унесъл, когато една фигура се появи в горната част на пътя. Сетне още две. А после и четвърта. Спряха се и се скупчиха. След това продължиха. Едва-едва ги различаваше в дълбокия сумрак. Помисли си, че скоро може да спрат и съжали, че не е избрал по-отдалечено място от пътя. Ако решаха да спрат на пътя, щяха да прекарат дълга студена нощ. Спуснаха се надолу по пътя и тръгнаха по моста. Трима мъже и една жена. Жената вървеше с поклащаща се походка и когато наближи, видя, че е бременна. Мъжете носеха раници на гърбовете си, а жената платнен куфар. Всички имаха неописуемо окаян вид. От устите им излизаше лека пара. Минаха по моста, продължиха надолу по пътя и изчезнаха един по един в чакащия мрак.
