Пътят - страница 41

Мислиш ли, че някъде там може да има кораби?

Едва ли.

Хората на тях не биха могли да виждат много надалече.

Да, така е.

Какво има от другата страна.

Нищо.

Все пак трябва да има нещо.

Може би има баща с малкото си момче и те седят на брега.

Това би било хубаво.

Да. Би било хубаво.

И може би те също носят огъня?

Да. Може би.

Но ние не знаем това.

Така е.

Затова трябва да бъдем бдителни.

Трябва да бъде бдителни. Да.

Колко дълго можем да останем тук?

Не знам. Нямаме много храна.

Знам.

Харесва ли ти?

Да.

На мен също.

Може ли да отида да поплувам?

Да поплуваш?

Да.

Ще замръзнеш от студ.

Знам.

Наистина ще ти бъде много студено. Повече, отколкото си мислиш.

Няма нищо.

Не искам да се налага да идвам след теб.

Значи смяташ, че не трябва да влизам във водата.

Можеш да влезеш.

Но смяташ, че не трябва да го правя.

Не. Смятам, че трябва да влезеш.

Наистина ли?

Да. Наистина.

Добре.

Момчето се изправи, а одеалото се свлече на пясъка. Сетне свали якето си, събу обувките и се съблече. Стоеше голо, обгърнало тялото си с ръце, танцувайки. След това се затича към брега. Беше толкова бяло. Изпъкналите прешлени по гръбначния му стълб. Остри лопатки, които се движеха като трион под светлата кожа. То тичаше голо, подскачаше и крещеше към вълните, които се стоварваха бавно една подир друга.

Когато момчето излезе от водата, беше посиняло от студ и зъбите му тракаха. Мъжът тръгна да го посрещне, зави го с едно одеало и го прегърна, докато спря да трепери и да диша тежко. Но когато го погледна, момчето плачеше. Какво има? — попита той. Няма нищо. Не, кажи ми. Нищо. Няма нищо.

Щом се стъмни, си накладоха огън до големия дънер и ядоха зелен фасул, бамя и последните консервирани картофи. Плодовете отдавна бяха свършили. Пиха чай, седяха до огъня и заспаха, заслушани в звука на прибоя. Дългото потръпване и грохотът на разбиващите се вълни. През нощта мъжът стана, тръгна към брега и се спря там, наметнат с одеало. Тъмно. Вкус на сол по устните му. Чакаше… След това глухият тътен надолу по протежение на брега. Бълбукащият съскащ звук на водата, която се разливаше върху пясъка и сетне отново се отдръпваше. Помисли си, че там някъде може да има кораби-мъртъвци, които се носят с провиснали парцаливи платна. Или живот в дълбините. Гигантска сепия, която се оттласква от дъното на океана в студения мрак. Сновяща като нощен влак, с очи големи колкото чинии. И може би отвъд тези забулени водни талази по мъртвия сив пясък бродеше друг мъж с друго момче. Те спяха отвъд морето на един друг бряг сред горчивата пепел или стояха в парцаливите си дрехи под същото безразлично слънце.

В една такава нощ се беше събудил от потракването на морските раци по тенджерата, в която вечерта беше сложил пържолите. Въглените в изгасналия огън пулсираха със слабо сияние под напора на крайбрежния вятър. Лежейки под безброй звезди. Черният хоризонт на морето. През онази нощ той стана, направи няколко крачки и се спря бос в пясъка, гледайки как бледите вълни се носят към брега, сетне се разбиват с грохот и отново потъмняват. Когато се върна при огъня, коленичи, погали косата й, докато спеше, и си каза, че ако той беше Бог, би направил света точно такъв и никакъв друг.

Сега, когато се върна, момчето беше будно и уплашено. Беше го викало, но не достатъчно силно, за да го чуе. Прегърна го. Не можах да те чуя, каза той. Не можах да те чуя заради прибоя. Мъжът сложи още дърва в огъня и го разпали. Сетне двамата останаха да лежат под одеалата си, гледайки пламъците, които танцуваха във вятъра, докато накрая заспаха.

На сутринта той отново запали огъня, сетне ядоха и гледаха брега. Студеният дъждовен ден напомняше морските пейзажи на един северен свят. Нямаше чайки, по плажа не крачеха морски птици. Овъглени безсмислени артефакти, разпилени по брега или люшкани от вълните. Те събраха дърва, струпаха ги на купчина по-далече от водата и ги завиха с брезента. Ние сме морски бродяги, каза мъжът.

Какво е това?

Това са хора, които се скитат по брега, търсейки полезни неща, които морето може да изхвърли на сушата.

Какви неща?

Всякакви. Всичко, което може да им бъде полезно.

Мислиш ли, че ние ще намерим нещо?

Не знам. Но ще хвърлим един поглед.

Да го направим тогава, каза момчето.

Стояха на един каменен вълнолом и гледаха на юг. Сива солена пяна се люшкаше и плискаше в камъните. Дългата извивка на брега на залива. Сива като вулканичен прах. Вятърът, който идваше от океана, миришеше леко на йод. И това беше всичко. Познатата миризма на море я нямаше. Тъмни петна от морски мъх по скалите. Те продължиха нататък, но скоро пътят им беше препречен от висока ивица от сушата, която навлизаше в морето. Отклониха се от брега и тръгнаха по една стара пътека през дюните и мъртвия морски овес, докато стигнаха до един нисък нос. Под тях имаше ивица земя, подобна на кука, обвита в тъмна мъгла, която се носеше над брега, а по-нататък се виждаше наполовина преобърнатият корпус на платноходка, тласкан от вълните.

Те приклекнаха в сухата трева, вперили поглед в лодката.

Какво трябва да направим? — попита момчето.

Нека просто да погледаме.

Студено ми е.

Знам. Да се наведем още малко, за да не стоим на вятъра.

Той седна и прегърна момчето пред себе си. Мъртвите стръкове трева се удряха леко един в друг. Ширнала се сива пустош. Ивиците на вълните, които пълзяха безкрайно към брега. Колко още трябва да стоим тук? — попита момчето.

Не дълго.

Дали има хора на лодката, татко?

Не мисля.

Те нямаше да могат да стоят прави.