Грей - страница 10

След два часа, докато тичам обратно към хотела, минавам покрай кафене. Дали да не я заведа да пием кафе?

Като на среща ли?

А, не. Никакви срещи. Прихвам при тази нелепа мисъл. Само ще си поговорим — нещо като интервю. Така ще успея да открия още малко за тази тайнствена жена и дали тя се интересува — за да не се окаже, че гоня вятъра. Сам съм в асансьора и се разтягам. Приключвам с упражненията за разтягане в апартамента на хотела и вече съм съсредоточен и спокоен за пръв път след пристигането си в Портланд. Донесли са ми закуската, а аз съм гладен като вълк. Не търпя подобно чувство, абсолютно никога. Сядам да закусвам по анцуг. Решавам да закуся преди да се изкъпя.

Някой чука на вратата. Отварям и Тейлър застава на прага.

— Добро утро, господин Грей.

— Добро утро. Готови ли са?

— Да, господине. Чакат ви в апартамент 601.

— Идвам веднага. — Затварям вратата и натъпквам ризата в сивите панталони. Косата ми е мокра след душа, но аз не давам пет пари. Поглеждам известния гадняр в огледалото и тръгвам след Тейлър към асансьора.

Апартамент 601 е пълен с хора, светлини и кутии за камери. Въпреки това я забелязвам на мига. Застанала е отстрани. Косата ѝ е пусната: гъста лъскава грива, която покрива гърдите. Облечена е в тесни дънки, кецове, къс тъмносив жакет и бяла тениска отдолу. Да не би дънки и кецове да са запазената ѝ марка? Макар да не са кой знае колко удобни, добре подчертават изваяните ѝ крака. Очите ѝ, обезоръжаващи както винаги, се ококорват, когато приближавам.

— Госпожице Стийл, ето че се виждаме отново. — Тя поема протегнатата ми ръка и за момент ми се приисква да стисна нейната и да я поднеса към устните си.

„Стига глупости, Грей“.

Тя се изчервява по познатия ми очарователен начин и махва с ръка към приятелката си, застанала наблизо в очакване да насоча вниманието си към нея.

— Господин Грей, това е Катрин Кавана.

С нежелание пускам ръката ѝ и се обръщам към настоятелната госпожица Кавана. Тя е висока, поразителна и добре поддържана, също като баща си, но има очите на майка си, освен това трябва да ѝ благодаря, че ме запозна с очарователната госпожица Стийл. Тази мисъл ме кара да се почувствам малко по-благосклонен към нея.

— Упоритата госпожица Кавана. Приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че вече сте по-добре. Анастейжа каза, че сте били болна миналата седмица.

— Добре съм, благодаря.

Ръкостискането ѝ е стегнато, издава увереността ѝ и аз се съмнявам, че някога през привилегирования си живот е разбрала какво означават трудности. Питам се дали тези две жени са приятелки. Нямат нищо общо.

— Благодаря ви, че ни отделихте време — казва Катрин.

— За мен е удоволствие — отвръщам и поглеждам Анастейжа, която ме дарява с издайническа руменина.

Единствено аз ли я карам да се изчервява? Тази мисъл ми доставя удоволствие.

— Това е Хосе Родригес, нашият фотограф — продължава Анастейжа и лицето ѝ разцъфтява, докато го представя.

Мамка му. Да не би този да е гаджето?

Родригес грейва, щом вижда сладката усмивка на Ана.

Дали се чукат?

— Приятно ми е, господин Грей. — Родригес ме поглежда мрачно, докато си стискаме ръцете. Това е предупреждение. Казва ми да се отдръпна. Той я харесва. Харесва я, при това много.

„Е, малкият, играта започва“.

— Къде да застана, господин Родригес? — Гласът ми прозвучава предизвикателно и той се усеща, но Катрин се намесва и ми маха да седна на един стол. Така. Значи обича да командва. Мисълта ми се струва доста забавна, докато сядам. Друг младеж, който, изглежда, работи с Родригес, включва прожекторите и аз оставам сляп.

По дяволите!

Щом блясъкът понамалява, се опитвам да зърна прелестната госпожица Стийл. Застанала е в дъното на стаята и наблюдава какво става. Винаги ли е толкова срамежлива? Може би тъкмо затова двете с Кавана са приятелки — тя няма нищо против да е на заден план и оставя Катрин да е в центъра на сцената.

Хм… покорна по природа.

Фотографът ми се струва добър професионалист и се потапя в работата, която му е възложена. Наблюдавам госпожица Стийл, докато тя наблюдава и двама ни. Погледите ни се срещат; нейният е честен и невинен и в този момент аз премислям плана си. След това обаче тя прехапва устни и аз усещам как притаявам дъх.

„Отстъпи, Анастейжа“. Опитвам се да ѝ наложа със силата на волята си да отклони поглед и тя, изглежда, ме разбира, защото първа извръща очи.

„Браво, моето момиче“.

Катрин ме моли да се изправя. Родригес щрака. След това приключваме и аз знам, че това е шансът ми.

— Искрено ви благодаря, господин Грей! — Катрин се втурва напред и разтърсва ръката ми, последвана от фотографа, който ме оглежда с неприкрито неодобрение. Враждебното му отношение ме кара да се усмихна.

„Мой човек… представа нямаш“.

— С нетърпение очаквам статията, госпожице Кавана — казвам и кимам любезно. Искам да говоря с Ана. — Ще ми отделите ли минутка, госпожице Стийл?

— Разбира се — отвръща тя изненадано.

„Възползвай се, Грей“.

Измърморвам нещо банално към хората в апартамента и я повеждам навън, за да я отдалеча максимално от Родригес. В коридора тя се заиграва с косата си, след това преплита пръсти, а Тейлър тръгва след мен.

— Ще ти се обадя после, Тейлър — уведомявам го и когато той е далече, така че почти не може да ни чуе, каня Ана да пие кафе с мен и притаявам дъх в очакване на отговора ѝ.

Дългите ѝ мигли трепкат.

— Май се налага да закарам обратно всички — извинява се смутено тя.

— Тейлър — провиквам се след него и тя трепва. Просто я стряскам и не мога да преценя дали това е добре, или зле. А тя не спира да нервничи. Като се замислям над всички начини да престане, се разсейвам.