Грей - страница 11

— Всички ли отиват към университета? — Тя кима и аз моля Тейлър да закара приятелите ѝ.

— Така. Сега вече можете ли да ми направите компания за кафе?

— Ами… господин Грей… това наистина… — Млъква. Поглежда ме право в очите, нейните блестят. — Вижте… Не е нужно Тейлър да ги кара у дома. Ще си сменим колите с Кейт. Дайте ми само минутка.

Облекчението ми е огромно и аз се усмихвам широко.

Чукнах си среща!

Отварям вратата, за да влезе отново в апартамента, а Тейлър прикрива изумлението си.

— Би ли ми донесъл сакото, Тейлър?

— Разбира се, господине.

Той се врътва на пети и свива устни, докато се отдалечава по коридора. Наблюдавам го с присвити очи чак докато не хлътва в асансьора, а аз се облягам на стената, за да изчакам госпожица Стийл.

Какво, за бога, ще ѝ кажа?

„Искаш ли да ми станеш любовница?“

„Не, успокой топката, Грей. Давай стъпка по стъпка“.

Тейлър се връща след две минути. Носи ми сакото.

— Това ли е всичко, господине?

— Да, благодаря.

Той ми го подава и ме оставя да вися като глупак в коридора.

Колко ли време ще се бави Анастейжа? Поглеждам си часовника. Сигурно се разправя с Катрин за колата. Или пък говори с Родригес и обяснява, че отива да пие кафе, за да ме успокои и да ми замаже очите за статията. Мислите ми стават мрачни. Сигурно го целува за довиждане.

По дяволите!

След минутка тя излиза и аз съм доволен. Не прилича на момиче, което току-що са целували.

— Добре — започва решително тя. — Да вървим на кафе. — Само че поруменелите бузи издават какво усилие ѝ струва тази самоувереност.

— След вас, госпожице Стийл. — Едва прикривам удоволствието си, докато тя върви на крачка пред мен. Когато я настигам, любопитството ми към връзката ѝ с Катрин е запалено, особено по отношение на съвместимостта им. Питам я откога се познават.

— От първата година в университета. Тя е добра приятелка. — Гласът ѝ е пълен с топлота. Ана ѝ е предана. Нали дойде чак до Сиатъл, за да ме интервюира, когато Катрин беше болна. Надявам се, че госпожица Кавана се отнася към нея със същата преданост и респект.

Когато натискам копчето, вратите на почти всички асансьори се отварят веднага. Двама, страстно прегърнати, се отдръпват един от друг, смутени, че са ги хванали. Без да им обръщаме внимание, влизаме в асансьора, но аз забелязвам хитрата усмивка на Анастейжа.

Докато пътуваме към първия етаж, атмосферата се нажежава от неудовлетворена страст. Не знам дали се излъчва от двойката зад нас, или от мен.

Да. Желая я. Тя дали ще иска онова, което мога да ѝ предложа?

Изпитвам облекчение, когато вратата се отваря отново и поемам ръката ѝ, хладна и съвсем не влажна, както очаквах. Може пък да не ѝ въздействам колкото ми се иска. Тази мисъл ме обезсърчава.

Зад нас се чува кикотът на двойката.

— Какво толкова намират хората в тези асансьори? — мърморя. Трябва да призная, че има нещо симпатично и наивно в този кикот, нещо, което ми се струва очарователно. Госпожица Стийл ми се струва невинна също като тях и докато вървим по улицата, аз отново поставям под въпрос мотивите си.

Тя е твърде млада. Тя е твърде неопитна, но, по дяволите, много ми е приятно да усещам ръката ѝ в моята.

Щом влизаме в кафенето, я изпращам да намери маса и я питам какво ще пие. Тя започва да заеква — английски чай, торбичката отделно. Това е нещо ново за мен.

— Не искаш кафе, така ли?

— Не съм много по кафето.

— Добре, чай, торбичката отделно. Захарче?

— Не, благодаря — отвръща тя, свела поглед към пръстите си.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, благодаря — клати глава тя и прехвърля косата си през рамо, а светлината се отразява в кестеняви отблясъци.

Трябва да се редя на опашка, докато двете лелки зад щанда подхвърлят любезности с всички посетители. Дразня се, защото това ме откъсва от целта: Анастейжа.

— Здрасти, готин, какво да бъде? — пита по-възрастната жена с блеснали очи. „Това е просто едно красиво лице, миличка“.

— За мен кафе с мляко. Английски чай. Торбичката отстрани. И мъфин с боровинки.

Анастейжа може да реши да похапне.

— На гости ли си в Портланд?

— Да.

— За уикенда ли?

— Да.

— Времето се пооправи днес.

— Да.

— Дано да се порадваме на повечко слънце.

„Моля те, престани да дрънкаш и побързай, мътните те взели“.

— Да — съскам през зъби и поглеждам към Ана, която бързо извръща очи.

Наблюдава ме. Оглежда ли ме?

Зрънце надежда се надига в гърдите ми.

— Заповядай. — Жената намига и поставя чашите в поднос. — Плати на касата. Приятен ден.

Успявам да отговоря любезно.

— Благодаря.

Анастейжа седи на масата, забола поглед в пръстите си, и размишлява над един господ знае какво.

Може би за мен?

— За какво мислиш? — питам.

Тя трепва и се изчервява, докато ѝ поднасям чая и оставям кафето. Мълчи и виждам, че е притеснена. Защо? Не иска ли да бъде тук?

— Та за какво си мислиш? — напомням ѝ и тя започва да опипва торбичката чай.

— Това е любимият ми чай — заявява и аз си поставям за цел да запомня, че обича „Туинингс“. Наблюдавам я как пуска торбичката в чайника. Задачата се оказва мърлява и сложна. Изтегля торбичката почти веднага и я слага в чинийката. Свивам устни, за да не прихна. Докато ми обяснява, че предпочита чая слаб и черен, за момент решавам, че ми описва какви мъже харесва.

„Стегни се, Грей. Говори за чай“.

Стига сме се мотали, време е да разплета нещата.

— Той гадже ли ти е?

Тя свива вежди и между тях се образува малка буквичка V.

— Кой?

На това му се казва добър отговор!