Грей - страница 12

— Фотографът — Хосе Родригес.

Тя прихва. Смее се на мен.

На мен!

Не знам дали е от облекчение, или просто намира, че съм смешен. Дразнещо е. Не мога да я разбера. Харесва ли ме, или не? Казва ми, че ѝ е просто приятел.

„Сладурче, на него му се иска да е повече от просто приятел“.

— Как така си помисли, че ми е гадже? — пита тя.

— Начинът, по който му се усмихваш, начинът, по който той ти се усмихва. — „Нямаш представа, а? Момчето е лудо по теб“.

— Той ми е като брат — изтъква тя.

Добре, значи похотта е едностранна. За момент се питам дали си дава сметка колко е прекрасна. Поглежда мъфина с боровинки, докато беля хартията, и за момент си я представям на колене до мен и как я храня, хапка по хапка. Мисълта ме разсейва и възбужда.

— Искаш ли? — питам.

Тя клати глава.

— Не, благодаря. — Гласът ѝ звучи колебливо и тя отново забожда поглед в ръцете си. Защо е толкова нервна? Заради мен ли?

— А момчето, с което ме запозна в магазина вчера? Не ти ли е гадже?

— Не, Пол е само приятел. Казах ти вчера. — Тя се мръщи отново, сякаш е объркана, и кръстосва отбранително ръце. Не обича да я разпитват за тези момчета. Спомням си колко неловко се почувства, когато онзи в магазина я прегърна, за да покаже, че е негова. — Защо питаш?

— Изглеждаш доста нервна, когато около теб има мъже.

Тя се ококорва. Очите ѝ наистина са красиви. Цветът им е като на океана в Кабо — най-синьото от всички сини морета. Трябва да я заведа там.

„Какво? Това пък откъде дойде?“

— Мисля, че ти ми действаш така — признава тя, свежда поглед и започва отново да опипва пръстите си. От една страна, е невероятно покорна, докато от друга… е много предизвикателна.

— Вероятно е така и в това няма нищо лошо.

Да. Сигурно. Не са много хората, които са достатъчно смели, за да си признаят, че ги плаша. Тя е честна и пряма и ѝ го казвам, но когато отклонява поглед, не знам какво мисли. Голямо разочарование. Дали ме харесва? Или просто изтърпява тази среща, за да не сложа кръст на интервюто на Кавана? Кое от двете?

— Вие сте мистерия, госпожице Стийл.

— Няма нищо мистериозно около мен.

— Ти си така уверена. — Като всяка добра подчинена. — Освен когато се изчервяваш, разбира се, а то е доста често. Много ми се ще да узная защо. — Така. Това вече ще я накара да отговори. Лапвам парченце мъфин и чакам отговор.

— Винаги ли правиш такива задълбочени наблюдения върху хората?

Това не е лично, нали?

— Не знаех, че правя това. Обидих ли те с нещо?

— Не.

— Това е добре.

— Но си много властен и своенравен.

— Свикнал съм да правя нещата по своя си начин, Анастейжа. Във всичко, което правя.

— Изобщо не се съмнявам — отвръща тя, след това пита защо не съм ѝ предложил да ме нарича на малко име.

Какво?!

Спомням си как когато си тръгваше от офиса ми и се качи в асансьора… как прозвуча името ми, когато го каза. Да не би да е успяла да надникне вътре в мен? Нарочно ли ме предизвиква? Казвам ѝ, че никой не ме нарича Крисчън освен семейството…

Дори не знам дали това е истинското ми име.

„Не започвай, Грей“.

Сменям темата. Искам да науча повече за нея.

— Имаш ли братя или сестри?

Клепките ѝ трепват няколко пъти преди да отговори, че е едно дете.

— Разкажи ми за родителите си.

Тя извива очи и аз едва потискам желанието си да ѝ се скарам.

— Майка ми живее в Джорджия с новия си мъж, Боб. Вторият ми баща живее в Монтесино.

Аз, разбира се, знам всичко това от проверката на Уелч, но е важно да го чуя от нея. Устните ѝ омекват в нежна усмивка, когато споменава пастрока си.

— А баща ти? — питам.

— Баща ми е починал, когато съм била бебе.

В миг съм катапултиран обратно в кошмарите, виждам тяло, проснато на мръсния под.

— Съжалявам.

— Не го помня — признава тя и ме връща към настоящето. Изражението ѝ е ясно, ведро, и съм сигурен, че Реймънд Стийл е бил добър баща на това момиче. Връзката на майка ѝ с нея, от друга страна — това ще се разбере.

— И майка ти се е омъжила пак?

Тя се смее с горчивина.

— Може да се каже. — След като го казва, замълчава. Тя е сред малкото жени, които познавам, способни да седят мълчаливо. Това е чудесно, ала в момента не го искам.

— Не обичаш да говориш за себе си, нали?

— Ти също — парира тя.

„О, госпожице Стийл. Играта започна“.

С огромно удоволствие и подсмихване ѝ напомням, че вече ме е интервюирала.

— Помня някои доста интересни въпроси.

„Да. Попита ме дали съм гей“.

Думите ми оказват желания ефект и тя очевидно се чувства неловко. Започва да разказва за себе си и някои подробности се оказват ценни. Майка ѝ била непоправима романтичка. Жена с четири брака се надява надеждата да надвие опита. И тя ли е като майка си? Няма как да я попитам. Ако каже, че е така, тогава за мен няма надежда. А аз не искам това интервю да приключи. Прекалено добре се забавлявам.

Разпитвам я за пастрока ѝ и тя потвърждава предположението ми. Очевидно го обича. Лицето ѝ грейва, когато говори за него: работата му (той е дърводелец), хобитата му (обича европейски футбол и риболов). Предпочела да живее при него, когато майка ѝ се омъжила за четвърти път.

Интересно.

Тя изпъва рамене.

— Кажи ми за твоите родители — продължава в настъпление, за да отклони разговора от семейството си. Аз не обичам да говоря за своето семейство, затова ѝ казвам основни неща.

— Баща ми е адвокат, майка ми е педиатър. Живеят в Сиатъл.

— С какво се занимават брат ти и сестра ти?

За това ли иска да говорим? Отговарям кратко, че Елиът работи в строителството, а Мия е в готварско училище в Париж.