Грей - страница 122

— Чудя се какво ли би било, ако не си я бил срещнал. Ако не те е вкарала в този… начин на живот.

По дяволите! Пак се връщаме на Елена.

Пристъпвам към ваната, плъзвам се във водата и сядам далече от нея. Тя ме гледа, очаква отговор. Мълчанието между нас натежава, докато не започвам да чувам единствено туптенето на кръвта в ушите ми.

Мама му стара!

Тя не откъсва очи от моите.

Не го прави, Ана!

Не. Няма да стане.

Тръсвам глава. Непоносима жена.

— Ако не беше госпожа Робинсън, най-вероятно щях да свърша като жената, която ме е родила.

Тя пъхва влажен кичур коса зад ухото си и мълчи.

Какво да кажа за Елена? Замислям се за връзката ни. Онези стремглави години. Тайните срещи. Бързото чукане. Болката. Удоволствието. Освобождаването… Заповедите и спокойствието, които тя внесе в света ми.

— Тя ме обичаше по начин, който беше… приемлив за мен — казвам тихо, сякаш съм сам.

— Приемлив? — пита Ана недоумяващо.

— Да.

Ана очаква още.

Иска още.

Мама му стара!

— Тя ме извади от самоунищожението, към което бях тръгнал. — Говоря съвсем тихо. — Много е трудно да растеш в перфектно семейство, когато самият ти не си перфектен.

Тя поема рязко въздух.

Уф! Толкова мразя да говоря за това.

— Тя все още ли те обича?

Не!

— Не мисля. Не и като мъж. По-скоро като приятел. Колко пъти искаш да ти кажа, че това беше преди много време? Това е минало. Не бих могъл да го променя, дори и да исках, а аз не искам да го променям. Тя ме спаси от самия мен. Никога не съм говорил с друг за тези неща. Освен, разбира се, с доктор Флин. И единствената причина да говоря с теб за това е, че искам да ми вярваш.

— Аз ти вярвам. Но искам да те опозная по-добре. А винаги, когато искам да говорим, ти ме разсейваш. Има толкова много неща, които искам да знам.

— Господи, Анастейжа, какво повече искаш да знаеш? Кажи ми какво искаш да направя.

Тя отново гледа ръцете си, топнати под водата.

— Опитвам се да разбера. Ти си… загадка. Не съм срещала човек като теб. И съм благодарна, че ми казваш нещата, за които питам.

Неочаквано изпълнена с решителност, тя се приближава през водата към мен, кожата ѝ прилепва към моята.

— Не ми се сърди, моля те.

— Не ти се сърдя, Анастейжа. Просто не съм свикнал да водя такива разговори и да ме подлагат на такива разпити. Правя го само с Флин и с…

По дяволите!

— С нея? С госпожа Робинсън ли? Говориш за тези неща с нея? — пита тя задъхано и тихо.

— Да.

— За какво говориш с нея?

Обръщам се към нея толкова рязко, че водата се разплисква и прелива на пода.

— Не се отказваш никога, нали? За живота, за вселената, за бизнеса. Анастейжа, с госпожа Робинсън се познаваме от много години. Можем да говорим за всичко.

— За мен? — пита тя.

— Да.

— Защо говориш с нея за мен? — пита тя и се цупи.

— Защото никога не съм срещал момиче като теб, Анастейжа.

— Какво значи това? Момиче, което не задава въпроси и не подписва автоматично договора ти?

Клатя глава.

— Не. Просто имам нужда от съвет.

— И приемаш съвети от Госпожа Педо? — сопва се тя.

— Анастейжа, спри — почти изкрещявам. — Достатъчно. Ще те напердаша! Нямам никакъв сексуален или емоционален интерес към нея. Тя е ценен приятел, мой бизнеспартньор — и толкова. Имали сме нещо, останало е в миналото. И това, което сме имали, е било само за мое добро, макар че прееба брака ѝ. Но връзката ни като такава приключи много отдавна.

Тя изпъва рамене.

— И родителите ти не разбраха нищо?

— Не — ръмжа аз. — Вече ме пита и аз ти отговорих.

Тя ме поглежда уморено и на мен ми се струва, че е наясно, че е стигнала до предела.

— Свърши ли? — питам.

— Засега да.

Слава богу. Не лъжеше, когато ми каза, че има много неща, за които да говорим. Само че сега не говорим за онова, за което аз искам. Трябва да съм наясно с положението. Искам да знам дали уговорката ни има някакъв шанс.

„Не пропускай възможността, Грей“.

— Добре. Сега е мой ред. Така и не отговори на имейла ми.

Тя прибира косата зад ухото си и клати глава.

— Щях да отговоря, но ти се появи.

— И ти се иска да не бях. — Притаявам дъх.

— Не, не е така. Радвам се, че си тук — уверява ме тя.

— Добре. И аз се радвам, че съм тук. Независимо от това, че трябваше да мина през този разпит. И така, след като за теб е допустимо да ме печеш на бавен огън, смяташ ли, че фактът, че съм прелетял цялото това разстояние да те видя, ти осигурява някакъв дипломатически имунитет? Не ми минават такива, госпожице Стийл. Искам да знам истината. Искам да знам как се чувстваш и какво чувстваш.

Тя свива вежди.

— Казах ти, че се радвам, че си тук. Благодаря, че дойде. Оценявам, че си минал цялото това разстояние заради мен — обяснява искрено тя.

— Удоволствието е изцяло мое. — Навеждам се напред, за да я целуна, и тя разцъфва като цвете, предлага и иска още. Отдръпвам се. — Не, мисля, че ми е нужно повече от това, нужни са ми отговорите на някои други мои въпроси преди да правим каквото и да е.

Тя въздиша и отново се напряга.

— Какво искаш да знаеш?

— Като за начало, какво реши за нашето бъдещо споразумение.

Тя нацупва уста, сякаш отговорът ще бъде неприемлив.

Мили боже.

— Не мисля, че мога да приема за много дълъг период. Цял уикенд да бъда нещо, което не съм. — Свежда поглед.

Това не означава „не“. Освен това мисля, че е права.

Стискам брадичката ѝ и вдигам главата ѝ, за да виждам очите ѝ.

— Да, и аз не мисля, че би могла.

— Смееш ли ми се?

— Да, но по добрия начин. — Целувам я отново. — От теб няма да излезе велика подчинена.