Грей - страница 123

Тя остава с отворена уста. Да не би да се прави на обидена? След това избухва в смях, сладък, заразен, и разбирам, че не се сърди.

— Може би нямам добър учител.

— Добре казано, госпожице Стийл.

И аз избухвам в смях.

— Може би. Може би трябва да съм по-строг с теб. — Вглеждам се в нея. — Толкова ли беше зле, когато те наплясках първия път?

— Всъщност не — прошепва тя и се изчервява.

— Не ти се нрави самата идея? — опитвам се да ѝ подскажа.

— Предполагам. Идеята, че изпитваш удоволствие, а не бива.

— Помня, че се чувствах по същия начин в началото. Отнема време да се настроиш психически, че всичко е в главата ти, и да свикнеш да приемаш удоволствието.

Най-сетне водим разговор.

— Винаги може да ползваш някой от кодовете, Анастейжа. Не забравяй това. И ако спазваш правилата, което запълва огромната ми нужда да контролирам нещата, да знам, че ти си в безопасност… тогава бихме могли да намерим начин да продължим напред.

— Защо изпитваш нужда да ме контролираш?

— Защото това задоволява моя потребност към нещо, което съм нямал в детството си.

— Значи е нещо като терапия?

— Не съм мислил за това по този начин. Но, да, в крайна сметка може би е това.

Тя кима.

— Но има и друго. В един момент казваш да не те предизвиквам, после казваш, че това ти харесва. Границата е много тънка и не е лесно да се следи.

— Знам. Но засега се справяш успешно.

— Но каква цена плащам за това? Ръцете ми са винаги вързани.

— Обичам когато ръцете ти са вързани.

— Не това имах предвид. — Тя перва водата с ръка и ме изпръсква.

— Дали само ми се струва, или наистина ме изпръска?

— Да. Изпръсках те.

— О, госпожице Стийл! — Прегръщам я през кръста и я привличам в скута си и водата отново се лисва по пода. — Стига толкова приказки за тази вечер.

Държа главата ѝ между дланите си и я целувам, езикът ми разтваря устните ѝ, властва над нея. Тя прокарва пръсти през косата ми, отвръща на целувката, извива езика си под моя. Навеждам главата ѝ с една ръка, а с другата я премествам така, че да седне в мен.

Отдръпвам се, за да си поема дъх. Очите ѝ са тъмни, в тях се таи желание, копнежът ѝ да научи. Извивам китките ѝ зад гърба и ги стискам с една ръка.

— Сега. Готова ли си? — питам и я повдигам така, че еректиралият ми член е точно под нея.

— Да — въздиша тя и бавно се спуска върху мен, а аз наблюдавам изражението ѝ, докато я изпълвам. Тя стене, затваря очи, навира гърдите си в лицето ми.

Мили боже!

Извивам бедра, забивам се по-дълбоко в нея и се навеждам напред, та челата ни да се докоснат. С нея е наистина прекрасно.

— Моля те, пусни ми ръцете.

Отварям очи и виждам как устата ѝ се отваря и тя си поема дълбоко въздух.

— Не ме докосвай — моля аз, пускам ръцете ѝ и сграбчвам ханша ѝ. Тя стиска ръба на ваната и бавно започва да ме поема. Нагоре, после надолу. Отваря очи и вижда, че я наблюдавам. Гледам я. Тя ме язди, целува ме, езикът ѝ се вмъква в устата ми. Затварям очи и се наслаждавам на усещането.

Точно така, Ана!

Пръстите ѝ са в косата ми, теглят, дърпат, докато ме целува, мокрият ѝ език се преплита с моя при всяко движение. Държа бедрата ѝ и започвам да се повдигам по-високо, по-бързо и дори не усещам, че водата се изплисква навън.

Пет пари не давам. Желая я. Точно по този начин.

Желая тази красива жена, която стене до устата ми.

Нагоре. Надолу. Нагоре. Надолу. Отново и отново.

Тя ми се отдава. Тя ме поглъща.

— А! — Удоволствието засяда в гърлото ѝ.

— Точно така, бебчо — шепна, докато тя забързва ритъма, изкрещява и оргазмът ѝ изригва.

Обгръщам я с ръце, прегръщам я, притискам я, отпускам се и свършвам в нея.

— Ана, мила Ана! — изкрещявам и знам, че не искам никога да я пусна.

Тя ме целува по ухото.

— Беше… — задъхва се тя.

— Да. — Държа ръцете ѝ и я отмествам назад, за да я погледна. Тя ми се струва сънена, задоволена и предполагам, че изглеждам по същия начин.

— Благодаря ти — шепна.

Тя ме поглежда объркано.

— Задето не ме докосна — уточнявам.

Изражението ѝ омеква и тя вдига ръка. Клати глава и проследява устните ми с пръст.

— Каза, че е забранено. Разбирам. — Навежда се към мен и ме целува. Отнякъде изплува непознато чувство, надига се в гърдите ми, безименно, опасно.

— Да вървим в леглото. Освен ако не трябва да се прибираш. — Тревожа се от посоката на чувствата си.

— Не трябва.

— Добре. Остани.

Помагам ѝ да се изправи, излизам от ваната, избърсвам и двама ни с кърпи и прогонвам тревожното чувство.

Увивам я в нейната, загръщам се с друга, трета пускам на пода в напразен опит да попие водата, която се е разплискала. Докато аз почиствам, Ана отива до мивките.

Виж ти, вечерта се оказа интересна.

А тя е права. Хубаво е да се говори, макар да не съм сигурен, че решихме каквото и да било.

Тя си мие зъбите с моята четка, а аз излизам от банята, за да отида в спалнята. Усмихвам се. Вземам си телефона и виждам, че съм пропуснал обаждане от Тейлър.

Пускам му есемес.

●Всичко наред ли е? В шест отивам да летя.●

Той отговаря веднага.

●Затова звънях. Времето изглежда подходящо. Ще се видим на място. Лека нощ, господине.●

Ще заведа госпожица Стийл да лети! Радостта ми избликва в широка усмивка, когато тя излиза от банята, увита в кърпа.

— Трябва ми чантата. — Поглежда ме малко срамежливо.

— Май я остави в хола.

Тя отива да я вземе и аз си мия зъбите. Четката току-що е била в устата ѝ.

В стаята хвърлям кърпата, замятам чаршафите и лягам да чакам Ана. Тя отново хлътва в банята и затваря вратата.