Грей - страница 124

След малко се връща. Пуска кърпата на пода и ляга до мен, гола, само по срамежлива усмивка. Лежим един срещу друг, гушнали възглавниците си.

— Спи ли ти се? — питам. Знам, че трябва да станем рано, а вече е почти единайсет.

— Не, не съм уморена — отвръща тя с блеснали очи.

— Какво ти се прави?

— Говори ми се.

Още приказки? Господи! Усмихвам се примирено.

— За какво?

— За разни неща.

— Какви неща?

— За теб.

— Какво за мен?

— Кой ти е любимият филм.

Обичам скорострелните ѝ въпроси.

— Днес е „Пианото“.

Тя грейва.

— Разбира се. Колко съм глупава. Такава тъжна, вълнуваща мелодия. Сигурна съм, че можеш да я свириш. Колко много неща умеете, господин Грей! Колко много постижения!

— А най-значимото сте вие, госпожице Стийл.

Усмивката ѝ става по-широка.

— Значи аз съм номер седемнайсет.

— Седемнайсет?

— Броят на жените, с които си… ами… правил секс.

Мама му стара!

— Не точно.

Усмивката ѝ изчезва.

— Но ти каза петнайсет!

— Имах предвид броя на жените в стаята с играчките. Мислех че за това питаш. Не ме попита с колко жени съм правил секс.

— О! — Тя се ококорва. — Ванила ли?

— Не, ти си първото ми ванилово постижение. — Поради някаква необяснима причина се чувствам безкрайно доволен от себе си. — Не мога да ти кажа бройка. Не си ги отбелязвам с пирон на стената или нещо от сорта.

— За колко става дума? Десетки, стотици… хиляди?

— Десетки. Да, десетки, за бога. — Правя се на възмутен.

— Всичките ли бяха подчинени?

— Да.

— Престани да ми се подиграваш! — тросва се възмутено тя, старае се да задържи физиономията, но не успява и прихва.

— Не мога. Забавна си. — Чувствам се малко замаян, докато се усмихваме един на друг.

— Забавна в смисъл на странна или забавна в смисъл, че те карам да се смееш?

— По малко от двете.

— Адски нагло е да го кажеш точно ти — заяжда се тя.

Целувам я по носа, за да я подготвя.

— Това, което ще ти кажа сега, Анастейжа, ще те шокира. Готова ли си да го чуеш?

Тя се пули, нетърпелива, жадна за още.

„Кажи ѝ“.

— Във и около Сиатъл има места, където човек може да отиде и да практикува и да се научи на това, което вече зная и правя.

— Какво? — възкликва тя.

— Именно. Плащал съм за секс, Анастейжа.

— Не мисля, че това е за хвалба — кара ми се тя. — И да, прав беше, шокирана съм. И ме е яд, че аз не мога да те шокирам с нищо.

— Беше ми обула бельото.

— И това те шокира?

— Да. Не си обу гащи на вечерята с родителите ми.

Тя отново е доволна.

— И това те шокира?

— Да.

— Май бельото ми е силната част.

— Каза ми, че си девствена. Това беше най-големият шок, който съм преживявал.

— Да, лицето ти ставаше за реклама на „Кодак“ — смее се тя и лицето ѝ грейва.

— И ми позволи да те обработя с нагайката. — Ухилил съм се като тъпия чеширски котарак. Имало ли е случай да си лежа гол до жена и просто да си приказваме?

— И това ли те шокира?

— Аха.

— Мога да ти позволя да го направиш пак някой път.

— О, така се надявам, госпожице Стийл. Този уикенд?

— Добре — съгласява се тя.

— Наистина ли?

— Да. Ще вляза в Червената стая на болката.

— Ти казваш първото ми име.

— И това ли те шокира?

— Не. Шокира ме фактът, че ми харесва.

— Крисчън — прошепва тя и името ми, произнесено от устните ѝ, стопля тялото ми.

Ана.

— Искам да направя нещо утре.

— Какво?

— Изненада е. За теб.

Тя се прозява.

Достатъчно. Уморена е.

— Отегчавам ли ви, госпожице Стийл?

— Никога не можеш да ме отегчиш — признава тя и аз я целувам бързо.

— Заспивай — нареждам и изключвам нощната лампа.

След малко чувам равномерно дишане. Тя спи дълбоко. Завивам я с чаршаф, обръщам се на гръб и гледам вентилатора на тавана.

Не е толкова зле да се говори.

Днешният ден се получи.

Благодаря ти, Елена…

Затварям очи с доволна усмивка.

Четвъртък, 2 юни 2011

— Не. Не ме напускай. — Прошепнатите думи стигат до съзнанието ми през съня, аз се размърдвам и се будя.

Това пък какво беше?

Оглеждам стаята. Къде съм, по дяволите?

А, да, в Савана.

— Не, моля те, не ме напускай.

Какво? Това е Ана.

— Никъде няма да ходя — мърморя учудено. Обръщам се и се надигам на лакът. Тя се е сгушила до мен и ми се струва, че спи.

— Няма да те напусна — мърмори тя.

Настръхвам.

— Много се радвам да го чуя.

Тя въздъхва.

— Ана — прошепвам. Тя обаче не реагира. Очите ѝ са затворени. Спи дълбоко. Сигурно сънува… Какво ли сънува?

— Крисчън — вика ме тя.

— Да — отвръщам автоматично.

Тя обаче не казва нищо; със сигурност спи, но никога досега не съм я чувал да говори в съня си.

Наблюдавам я очарован. Лицето ѝ грее на светлината откъм хола. Челото ѝ се мръщи за момент, сякаш я измъчва неприятна мисъл, след това отново става гладко. Диша през леко отворената си уста, лицето ѝ е нежно, много е красива.

И не иска да си тръгвам, няма и да ме напусне. Искреността на подсъзнателното ѝ признание ме гали като летен ветрец и оставя топлина и надежда.

Тя няма да ме напусне.

Ето ти го отговора, Грей.

Усмихвам ѝ се. Тя, изглежда, се успокои и спря да говори. Проверявам колко е часът. 4:57.

И без това е време за ставане и аз съм във възторг. Ще летя с Ана. Обожавам да летя. Лепвам бърза целувка на слепоочието ѝ, ставам, отивам в хола, поръчвам закуска и включвам местната прогноза за времето.

Чака ни поредният горещ ден с висока влажност. Няма да вали.

Вземам бързо душ, след това събирам дрехите на Ана от банята и ги оставям на стола до леглото. Когато вдигам бикините, си спомням как пъкленият ми замисъл да конфискувам бельото ѝ даде обратен резултат.