Грей - страница 125

О, госпожице Стийл!

След първата ни нощ заедно…

„Между другото, облякла съм твоето бельо“. Смъкна колана, за да видя къде са изписани „Поло“ и „Ралф“.

Клатя глава и от гардероба вадя боксерки и ги оставям на стола. Приятно ми е, когато тя носи моите дрехи.

Тя отново измърморва нещо и ми се струва, че каза „клетка“, но не съм сигурен.

Това пък какво е?

Тя не помръдва, продължава да спи дълбоко, докато се обличам. Тъкмо навличам тениската, когато на вратата се чука. Закуската е тук: сладкиши и кафе за мен, чай „Туинингс“ за Ана. За щастие в хотела имат от любимата ѝ марка.

Време е да събудя госпожица Стийл.

— Ягоди — шепне тя, когато сядам до нея на леглото.

Ягоди? Защо пък ягоди?

— Анастейжа — викам я тихо.

— Искам още.

Знам, че иска. Аз също.

— Хайде, мила. — Отново се опитвам да я събудя.

Тя продължава.

— Не, искам да те докосна.

По дяволите!

— Събуди се. — Навеждам се и нежно подръпвам меката част на ухото ѝ със зъби.

— Не! — Тя стиска очи.

— Събуди се, мила.

— О, не! — протестира тя.

— Време е да ставаш, бебчо. Сега ще включа нощната лампа. — Протягам ръка и я щраквам, окъпвам я в мека светлина. Тя присвива очи.

— Не — скимти тя. Нежеланието ѝ да се събуди е забавно и различно. В предишните ми връзки с поспаливи подчинени раздавах наказания.

Докосвам с нос ухото ѝ и шепна:

— Искам да преследвам зората с теб. — Целувам я по бузата след това по двете клепки, по носа, накрая по устните.

Тя отваря очи.

— Добро утро, красавице.

Тя ги затваря отново. Мърмори нещо и аз ѝ се усмихвам.

— Не си от хората, които обичат да стават рано.

Тя отваря едното си око, погледът ѝ е още мътен, и ме оглежда.

— Мислех, че искаш секс — обяснява с облекчение.

Потискам смеха си.

— Анастейжа, винаги искам секс с теб. Чудесно е, че ти искаш същото.

— Разбира се, че го искам, стига да не е толкова късно. — Тя прегръща възглавницата.

— Не е късно, а рано. Хайде, ставай. Излизаме. Ще си чакам секса по-късно.

— Сънувах нещо толкова хубаво… — Тя въздиша и ме поглежда.

— Какво?

— Теб сънувах. — Лицето ѝ грейва.

— Какво правех този път?

— Хранеше ме с ягоди — отвръща тя с изтънял глас.

А, ягодите.

— Може да се наложи доктор Флин да поработи над този сън. Ставай и се обличай. Няма нужда да се къпем, може и после.

Тя негодува, но въпреки това става, без да обръща внимание на чаршафа, който се смъква до кръста ѝ и оголва тялото ѝ. Членът ми потръпва. С рошавата коса, която се стеле по раменете и се къдри по голите гърди, изглежда великолепно. Без да обръщам внимание на възбудата си, ставам, за да ѝ направя място.

— Колко е часът? — пита сънено тя.

— Пет и половина.

— Имам чувството, че е три.

— Нямаме много време. Оставих те да спиш до последно. Хайде.

Иска ми се да я измъкна от леглото и сам да я облека. Нямам търпение да се понесем във висините.

— Мога ли да взема душ?

— Ако влезеш за душ, ще искам да дойда с теб и знаем какво ще се случи. Денят ще замине. Хайде.

Тя ме поглежда търпеливо.

— Какво ще правим?

— Изненада е. Казах ти вече.

Тя клати глава и лицето ѝ грейва.

— Добре.

Става от леглото, без да обръща внимание на голотата си, и вижда дрехите си на стола. Доволен съм, че не се държи както обикновено, срамежливо, но сигурно е така, защото е сънена. Навлича моите гащи и ми се усмихва широко.

— Ще те оставя да се облечеш спокойно.

Оставям я на спокойствие и се връщам в хола, сядам на малката маса и си наливам кафе.

Тя пристига след няколко минути.

— Ела да ядеш — нареждам и посочвам стола. Тя ме наблюдава като хипнотизирана, със стъклени очи.

— Анастейжа — прекъсвам съня ѝ в будно състояние. Очите ѝ трепкат и тя се връща от онова място, на което е била сама.

— Ще пия чай. Може ли да си взема кроасан за после? — пита с надежда.

Няма да яде.

— Не ми проваляй деня, Анастейжа.

— Ще ям по-късно, към седем и половина, когато стомахът ми се събуди. Става ли?

— Добре. — Не мога да я карам насила.

Тя изглежда предизвикателна и готова да се инати.

— Иска ми се да можех да ти врътна едни очи сега — признава след миг.

— Щом искаш. Направи го, за да ми развалиш деня напълно.

Тя поглежда към противопожарната пръскачка на тавана.

— Е, един пердах може и да ме събуди — заявява, сякаш обмисля възможността.

Да не би наистина да обмисля подобна възможност? Не става така, Анастейжа!

— От друга страна, не ми се иска да те занимавам с такава тежка физическа работа в тая жега. Климатът изморява достатъчно. — Отправя ми захаросана усмивка.

— Както винаги, успяхте да ме предизвикате, госпожице Стийл — отвръщам провлачено. — Сега си изпий чая!

Тя сяда и глътва няколко глътки.

— Пий, трябва да вървим. — Нямам търпение да тръгнем, защото има доста път.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

„Престани да се хилиш, Грей“.

Тя се цупи недоволно. Госпожица Стийл, както обикновено, е любопитна. Сега е само по камизола и дънки; ще ѝ стане студено, когато излетим.

— Допий си чая — нареждам и отивам в стаята. Бръквам в гардероба и вадя пуловер. Би трябвало да ѝ е достатъчен. Обаждам се да докарат колата отпред.

— Готова съм — казва тя, когато се връщам в хола.

— Ще ти трябва. — Подхвърлям ѝ пуловера и тя ме поглежда учудено.

— Повярвай ми. — Лепвам бърза целувка на устните ѝ. Хващам я за ръка, отварям вратата на апартамента и тръгваме към асансьора. Там е застанал служител — Брайън, както пише на баджа му — и ни чака.

— Добро утро — поздравява ведро, докато вратите се отварят. Поглеждам Ана и се подсмихвам.