Грей - страница 132

— Да? — пита ме млад мъж с халка на носа.

— Търся Лейла Рийд. Аз съм брат ѝ.

Той пребледнява.

— О, господин Рийд. Заповядайте, елате с мен.

Следвам го към чакалнята и сядам на пластмасовия стол, който ми посочва. Забелязвам, че е застопорен към пода.

— Лекарят ще дойде след минутка.

— Защо не мога да я видя? — питам.

— Лекарят ще ви обясни — отвръща той предпазливо и излиза преди да успея да задам друг въпрос.

Мама му стара! Изглежда, съм закъснял.

Усещам, че ми се гади от тази мисъл. Ставам и започвам да крача из малкото помещение, замислям се дали да не позвъня на Гейл, но не се налага да чакам толкова дълго. Млад мъж с къса раста и тъмни интелигентни очи влиза в чакалнята. Да не би това да е лекарят ѝ?

— Господин Рийд? — пита той.

— Къде е Лейла?

Той ме преценява, след това въздиша и сякаш се напряга.

— За съжаление не знам. Успяла е да ни се измъкне.

— Какво?!

— Няма я. Нямам представа как е излязла.

— Излязла ли? — възкликвам. Не мога да повярвам. Тръшвам се на един от столовете. Той сяда срещу мен.

— Да. Изчезна. В момента я търсим.

— Все още ли е тук?

— Не знаем.

— А вие кой сте? — питам.

— Аз съм доктор Азикиуе, дежурният психиатър.

Струва ми се много млад за психиатър.

— Какво можете да ми кажете за нея?

— Беше приета след неуспешен опит за самоубийство. Опитала се е да си пререже китката в апартамента на старо гадже. Докара я икономката му.

Усещам как кръвта се оттича от лицето ми.

— И? — подканям го. Трябва ми повече информация.

— Друго не знаем. Тя каза, че ставало въпрос за грешна преценка, че била съвсем добре, но искахме да я задържим за наблюдение и да ѝ зададем още въпроси.

— Вие разговаряхте ли с нея?

— Да.

— Защо го е направила?

— Каза, че било вик за помощ. Нищо повече. След като бе направила този панаир, се срамуваше и искаше да се прибере у дома. Каза, че не искала наистина да се самоубие. Повярвах ѝ. Предполагам, че става въпрос за суицидни мисли.

— Как можахте да я изпуснете? — Прокарвам ръка през косата си и се опитвам да потисна гнева си.

— Нямам представа как е избягала. Ще се проведе вътрешно разследване. Ако се свърже с вас, убедете я да се върне. Тя има нужда от помощ. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се — съгласявам се разсеяно.

— Имате ли някакви случаи на психически заболявания в семейството?

Мръщя се и едва сега разбирам, че говори за семейството на Лейла.

— Не знам. Семейството ми не обсъждаше подобни въпроси.

Той ме наблюдава загрижено.

— Знаете ли нещо за бившия приятел?

— Не — заявявам твърде бързо. — Свързахте ли се със съпруга ѝ?

Докторът се опулва.

— Тя омъжена ли е?

— Да.

— Не ни каза.

— Добре. Аз ще му позвъня. Няма да отнемам повече от времето ви.

— Но аз имам още въпроси.

— Предпочитам да я потърся. Очевидно не е добре. — Ставам.

— Само че въпросният съпруг…

— Аз ще се свържа с него.

Така няма да стигнем доникъде.

— Но ние трябва да…

Доктор Азикиуе става.

— Не мога да ви помогна. Трябва да я намеря. — Тръгвам към вратата.

— Господин Рийд…

— Довиждане — срязвам го и забързвам през чакалнята, без да спирам пред асансьора. Слизам по противопожарната стълба, като прескачам през стъпало. Мразя болниците. Надига се спомен от детството. Малък съм, уплашен, не говоря, миризма на дезинфектант и кръв нахлува в носа ми.

Потръпвам.

Излизам от болницата, оставам неподвижен за момент и оставям дъждът да отмие спомена — следобедът е наситен с предостатъчно стрес. Тейлър спира джипа пред мен.

— Карай у дома — нареждам и се качвам бързо. След като си закопчавам колана, звъня на Уелч.

— Да, господин Грей?

— Уелч, имам проблем. Трябва да намериш Лейла Рийд, моминско име Уилямс.

Гейл е бледа и притихнала, наблюдава ме загрижено.

— Няма ли да си доядете, господине?

Клатя глава.

— Хубава ли беше храната?

— Да, разбира се. — Отправям ѝ нещо като усмивка. — След днешните събития не съм гладен. Ти държиш ли се?

— Добре съм, господин Грей. Беше ужасен шок. Просто искам да се занимавам с нещо.

— Ясно. Благодаря ти, че приготви вечеря. Ако си припомниш нещо, веднага ми кажи.

— Разбира се. Само че, както вече ви казах, тя искаше да разговаря единствено с вас.

Защо? Какво е искала да направя?

— Благодаря ви, че не сте повикали полиция.

— Това момиче няма нужда от полиция. Има нужда от помощ.

— Така си е. Ще ми се да знам къде се намира.

— Вие ще я откриете — заявява тя тихо и уверено, с което ме изненадва.

— Имаш ли нужда от нещо? — питам.

— Не, господин Грей. Добре съм.

Тя вдига чинията с недоядената ми вечеря и я отнася на мивката.

Новините на Уелч за Лейла са неудовлетворителни. Следата е изстинала. Не била в болницата, а там все още се питали как е успяла да избяга. Малка частица от мен признава, че тя винаги е била изобретателна. Кое обаче я е направило толкова нещастна? Отпускам глава в ръцете си. Какъв ден — от страхотен до нелеп. Летях с Ана, а сега трябва да се оправям с тази каша. Тейлър няма представа как Лейла е успяла да влезе в апартамента, Гейл също не знае. Очевидно е влязла в кухнята и е попитала къде съм. Когато Гейл казала, че ме няма, тя извикала: „Него го няма“, след това си прерязала китката с макетен нож. За щастие разрезът не бил дълбок.

Поглеждам Гейл, която почиства кухнята. Вледенявам се. Лейла е можела да я нарани. Може би целта ѝ е била да нарани мен. Въпросът е защо? Стискам очи и се опитвам да си припомня нещо от последната ни кореспонденция и да разбера защо е излязла от релсите. Въздишам с недоумение, нещастно, и отивам в кабинета си.