Грей - страница 131

Шокиран съм.

Тейлър клати глава.

— Не знам, господине. И Гейл не знае. Не е успяла да разбере нищо смислено от госпожица Уилямс. Очевидно иска да разговаря с вас.

— Мама му стара.

— Точно така, господине — отвръща Тейлър, без да ме съди. Прокарвам ръце през косата си, опитвам се да разбера защо го е направила. Какво, за бога, трябва да направя? Защо е дошла при мен? Да не би да е очаквала да ме види? Къде е съпругът ѝ? Какво е станало с него?

— Как е Гейл?

— Малко потресена.

— Нищо чудно.

— Прецених, че трябва да ви уведомя незабавно, господине.

— Да, разбира се. Благодаря — мърморя разсеяно. Не мога да повярвам. Лейла ми се струваше щастлива, когато ми изпрати последния си имейл преди шест, може би седем месеца. Само че тук, в Джорджия, за мен няма отговори. Налага се да се върна и да поговоря с нея. Трябва да разбера защо го е направила.

— Кажи на Стивън да подготви самолета. Трябва да се прибера.

— Веднага.

— Тръгвам възможно най-бързо.

— Ще ви чакам в колата.

— Благодаря.

Тейлър се отправя към изхода и вдига телефона до ухото си.

Объркан съм.

Лейла? Какво става, по дяволите?

От две години няма нищо общо с мен. От време на време си изпращаме имейли. Тя се омъжи. Струваше ми се щастлива. Какво ли се е случило?

Тръгвам към заседателната зала и се извинявам, а след това излизам в нетърпимата горещина, където Тейлър ме чака в джипа.

— Самолетът ще е готов след четирийсет и пет минути. Можем да се върнем в хотела, да съберем багажа и да тръгнем — казва той.

— Добре — отвръщам, доволен, че в колата има климатик. — Трябва да се обадя на Гейл.

— Вече опитах да се свържа с нея, но телефонът се включва на гласова поща. Сигурно е в болницата.

— Добре, ще ѝ позвъня по-късно. — Само това ѝ липсва на Гейл в четвъртък сутринта. — А Лейла как е влязла в апартамента?

— Не знам, господине. — Тейлър среща погледа ми в огледалото за обратно виждане. На лицето му се е изписала извинителна гримаса и същевременно е много сериозен. — Ще разбера на всяка цена.

Багажът ни е събран и сме на път към международно летище Савана/Хилтън Хед. Звъня на Ана, но, за съжаление, тя не вдига. Става ми неприятно. Не се налага обаче да чакам дълго да ми върне обаждането.

— Анастейжа?

— Здравей — казва тя смутено. Истинско удоволствие е да я чуя.

— Трябва да се върна веднага в Сиатъл. Изникна нещо спешно. В момента пътувам към „Хилтън“. Моля те, извини ме пред майка си. Няма да мога да дойда за вечерята.

— Надявам се не е нещо сериозно.

— Възникна ситуация, с която трябва да се оправя лично. Ще се видим утре. Ще изпратя Тейлър да те вземе, ако аз не успея да дойда до летището.

— Добре — въздиша тя. — Надявам се да разрешиш проблема. И лек и безопасен полет. Пази се.

Надявам се да не се налага.

— И ти, бебчо — прошепвам и затварям преди да реша нещо друго и да остана.

Докато самолетът рулира, за да излезе на пистата, звъня на Рос.

— Крисчън, как е в Савана?

— В самолета съм, прибирам се. Трябва да се оправя с един проблем.

— Нещо в ГЕХ ли? — пита уплашено Рос.

— Не, личен въпрос.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не. До утре.

— Как мина срещата?

— Доста добре. Наложи се обаче да я прекъсна. Да видим какво ще напишат черно на бяло. Може да избера Детройт единствено защото е по-хладно.

— Толкова ли е зле жегата?

— Направо се задушаваш. Трябва да затварям. Ще ти звънна, за да ти разкажа, по-късно.

— Безопасен полет, Крисчън.

По време на полета се заемам с работа, за да не мисля за проблема, който ме чака у дома. Когато кацаме, съм прочел три доклада и съм написал петнайсет имейла. Колата ни чака и Тейлър сяда зад волана. Докато пътуваме към „Фрий Хоуп“, Сиатъл, дъждът се лее като из ведро. Трябва да видя Лейла и да разбера какво става, по дяволите. Когато приближаваме болницата, гневът ми се надига.

Защо ми причинява подобно нещо?

Слизам. Дъждът плющи. Денят е мрачен като настроението ми. Поемам си дълбоко дъх, за да овладея яростта си, и влизам. На рецепцията питам за Лейла Рийд.

— Вие от семейството ли сте? — Дежурната сестра ме гледа гневно, стиснала кисело устни.

— Не — въздишам. Сега идва трудното.

— Много се извинявам, но не мога да ви помогна.

— Опитала се е да си пререже вените в моя апартамент. Струва ми се, че имам право да знам къде е! — съскам през зъби.

— Не си позволявайте да ми говорите с този тон! — сопва се тя. Поглеждам я вбесен. С тази жена няма да стигна доникъде.

— Къде е спешното ви отделение?

— Господине, с нищо не можем да ви помогнем, ако не сте от семейството.

— Няма страшно, сам ще го намеря — ръмжа и изфучавам към двойната врата. Знам, че мога да позвъня на мама, която веднага ще се задейства, но пък ще трябва да обяснявам какво се е случило.

Спешното отделение е пълно с лекари и сестри, наоколо щъкат пациенти. Обръщам се към една млада сестра и ѝ отправям най-ослепителната си усмивка.

— Здравейте, търся Лейла Рийд. Приета е днес. Бихте ли ми казали къде мога да я открия?

— А вие кой сте? — пита тя и се изчервява.

— Брат ѝ — лъжа, без да ми мигне окото, и не обръщам никакво внимание на реакцията ѝ.

— Насам, господин Рийд. — Тя забързва към стаята на сестрите и проверява в компютъра. — Тя е на втория етаж в отделението за психическо здраве. Вземете асансьора в дъното на коридора.

— Благодаря. — Намигам ѝ за награда и тя прибира немирен кичур зад ухото си и ми отправя флиртаджийска усмивка, която ми напомня за едно момиче, което съм изоставил в Джорджия.

Слизам от асансьора на втория етаж и разбирам, че нещо не е наред. От другата страна на врата, която очевидно е заключена, двама охранители и медицинска сестра претърсват коридора, проверяват всяка стая. Настръхвам, но тръгвам към рецепцията, като се преструвам, че не забелязвам суматохата.