Грей - страница 142
— Почнах да уча пиано, за да зарадвам новата си майка.
— За да паснеш в перфектното семейство? — Повтаря думите, които изрекох в момент на откровение в Савана.
— Може да се каже. — Не желая да говоря по този въпрос и съм изненадан колко много лична информация знае тя. — Защо стана? Не искаш ли да си починеш от вчерашното пътуване?
— За мен сега е осем. И трябва да си взема хапчето.
— Браво! Само ти можеш да започнеш да пиеш противозачатъчни в друга часова зона. Може би е добре да изчакаш половин час, утре още половин. И така постепенно ще започнеш да ги пиеш в разумно време.
— Планът е добър — съгласява се тя. — И какво ще правим половин час?
„Мога да те изчукам върху пианото“.
— Сещам се за няколко неща — отвръщам прелъстително.
— Или да си говорим? — предлага тихо тя.
Не съм в настроение за приказки.
— Предпочитам това, което вече съм си наумил. — Плъзвам ръка през кръста ѝ, привличам я в скута си и заравям нос в косата ѝ.
— Винаги предпочиташ да правим секс пред това да говорим — смее се тя.
— Вярно е. Особено с теб. — Ръцете ѝ се промъкват към бицепсите ми, а тъмнината остава неподвижна и мълчи. Проследявам с целувки разстоянието от ухото до гърлото ѝ. — Може би върху пианото? — шепна, докато тялото ми откликва на образа в главата ми — тя е гола, отгоре, косата ѝ се спуска от ръба към пода.
— Искам да изясним нещо — започва тя тихо в ухото ми.
— Винаги така нетърпелива за информация, госпожице Стийл! Какво има да изясняваме? — Кожата ѝ е мека и топла до устните ми, докато смъквам с нос халата от рамото ѝ.
— Става дума за нас — продължава тя и тази простичка дума прозвучава като молитва.
— Хм. И какво за нас? — Замълчавам. Какво ли има предвид?
— За договора.
Спирам и се вглеждам в умните ѝ очи. Защо го прави точно сега? Пръстите ми се спускат по бузата ѝ.
— Е, договорът е хипотетичен. И подлежи на обсъждане.
— Хипотетичен? — пита тя и по устните ѝ пробягва подобие на усмивка.
— Да — усмихвам се и аз.
— Но ти искаше да го подпишем. — В очите ѝ се появява несигурност.
— Това беше преди. Но правилата остават. Те не подлежат на обсъждане. — „Трябва да съм сигурен, че си в безопасност“.
— Преди? Преди кое?
— Преди… — „Преди всичко това. Преди да преобърнеш света ми, преди да легнеш с мен. Преди да отпуснеш глава на рамото ми сега“. Всичко това е… — Преди… „повечето“ — прошепвам и се отдръпвам от вече познатото чувство на неудобство в стомаха.
— О! — отвръща тя и ми се струва доволна.
— Освен това вече два пъти бяхме в стаята и ти все още не си побягнала от ужас.
— Това ли се очаква от мен?
— Нищо от това, което правиш, Анастейжа, не може да бъде очаквано или предвидено.
Бръчката между веждите ѝ се появява отново.
— Нека си изясня. Искаш от мен да спазвам правилата през цялото време, но можем да пренебрегнем останалата част от договора?
— Освен в стаята. Искам в стаята да следваш принципа на договора. И да, искам да спазваш правилата. През цялото време. Така ще знам, че си в безопасност и че ще мога да те имам винаги, когато пожелая — обяснявам остро.
— А ако наруша някое правило? — любопитства тя.
— Ще те наказвам.
— Но няма да имаш нужда от разрешението ми?
— Не, ще имам нужда от разрешението ти.
— А ако откажа? — продължава да настоява тя.
— Ако кажеш не, значи не. Ще се наложи да търся начин да те убедя. — Би трябвало вече да е наясно. Не ми позволи да я напляскам в навеса за лодки, макар че исках. Но го направих по-късно същата вечер… с нейното одобрение.
Тя става и тръгва към вратата и за момент ми се струва, че ще изфучи навън, но тя се обръща и изражението ѝ е на изненада.
— Значи си сигурен, че елементът на наказание трябва да остане?
— Да, но само ако нарушиш правилата. — Това ми е пределно ясно. Тя защо не го разбира?
— Трябва да ги прочета пак — заявява тя и неочаквано гласът ѝ става делови.
Сега ли иска да чете?
— Ще ти ги донеса.
Пускам компютъра в кабинета и принтирам правилата, питам се защо обсъждаме този въпрос в пет сутринта.
Когато се връщам, тя е пред мивката, пие вода. Сядам на един от високите столове и я наблюдавам. Гърбът ѝ е изпънат, напрегнат, а това не вещае нищо добро. Когато тя се обръща, плъзвам листата към нея.
— Ето ти ги.
Тя преглежда бързо правилата.
— И това за подчинението си остава?
— О, да.
Тя клати глава и в ъгълчетата на устата ѝ трепка иронична усмивка, а очите ѝ се стрелват към тавана.
Мили боже!
Настроението ми неочаквано става по-добро.
— Дали се лъжа, или наистина ми завъртя очи, Анастейжа?
— Възможно е. Зависи каква ще е реакцията ти. — Тя е предпазлива и същевременно развеселена.
— Каквато е била винаги. — Ако тя ми позволи…
— Е…
— Да?
— Искаш да ме пляскаш сега?
— Да. И ще го направя.
— Дали, господин Грей? — Тя скръства ръце и вирва предизвикателно брадичка.
— И мислиш ли, че ще ме спреш?
— Ако изобщо успееш да ме хванеш.
Усмихва се кокетно и това се отразява на члена ми.
Тя иска да си играе.
Смъквам се от високия стол и я наблюдавам внимателно.
— Така ли мислите, госпожице Стийл?
Въздухът между нас почти пропуква от напрежение.
Накъде ли ще хукне?
Тя не откъсва очи от моите, тръпне от вълнение. Зъбите ѝ са се впили в долната ѝ устна.
— И пак си захапала устната си.
Нарочно ли го прави? Пристъпвам наляво.
— Не можеш да го направиш — дразни ме тя. — Та ти самият си въртиш очите. — И също пристъпва наляво.
— Така е, но с тази игра, която ти започна, вдигна доста високо летвата на вълнението.
