Грей - страница 141

— Това ли е всичко? — пита тя с облекчение.

Защо облекчение?

Изтягам се до нея, за да виждам лицето ѝ.

— А ти какво мислеше, че си казала?

Тя отваря очи за миг и ги затваря бързо.

— Мислех, че съм казала, че си грозен, надут и не струваш нищо в кревата.

Едното синьо око се отваря и тя ме наблюдава предпазливо.

„А-ха, лъжеш!“

— Е, да, всъщност аз съм точно това — всяко едно от гореизброените. И сериозно ме заинтригувахте. Какво криете от мен, госпожице Стийл?

— Нищо не крия.

— Анастейжа, изобщо не умееш да лъжеш.

— Мисля, че част от намеренията ти са да ме накараш да се смея след секс, но не го правиш добре.

Отговорът ѝ е неочакван и тя ми се усмихва с нежелание.

— Не мога да разказвам вицове — признавам.

— О, срамота, господин Грей! Значи все пак има нещо, което не можете да правите. — И ме възнаграждава с широка, заразна усмивка.

— Така е. Това, което никак не умея да правя, е да разказвам вицове — обяснявам съвсем сериозно.

Тя се киска.

— И аз не мога да разказвам вицове.

— Какъв прекрасен смях — прошепвам и я целувам. Въпреки това все още искам да разбера защо е толкова облекчена. — И все пак мисля, че криеш нещо от мен, Анастейжа. Може да се наложи да го измъкна от устата ти със сила.

— Да бе! — Разстоянието между нас се изпълва със смях. — Достатъчно ме мъчи.

Отговорът ѝ заличава усмивката от лицето ми и изражението ѝ омеква.

— Може пък да ти позволя отново да ме поизмъчваш така — признава тя срамежливо.

Залива ме облекчение.

— За мен ще е удоволствие, госпожице Стийл.

— Старая се да задоволявам всички ваши прищевки, господин Грей.

— Добре ли си? — питам смирен и едновременно с това нетърпелив.

— Повече от добре — усмихва ми се тя.

— Ти си невероятна. — Целувам я по челото, след това слизам от леглото, защото зловещото чувство отново набъбва в мен. Отърсвам се от него, закопчавам дънките и ѝ подавам ръка, за да ѝ помогна да стане.

Когато се изправя я привличам в прегръдката си и я целувам, наслаждавам се на вкуса ѝ.

— Легло — мърморя и я повеждам към вратата. Там я загръщам в халата, който е закачила на кукичката, и преди тя да започне да протестира, я грабвам на ръце и я отнасям на долния етаж, в моята спалня.

— Много съм уморена — шепне тя, когато се озовава в леглото ми.

— Сега спи — прошепвам и я привличам до себе си. Затварям очи и се опитвам да отблъсна притеснението, което се надига и изпълва отново гърдите ми. То е нещо като мъка за дома и желание да се прибера… и ме ужасява.

Събота, 4 юни 2011

Летният ветрец роши косата ми като нежните пръсти на любовница.

Моята любовница.

Ана.

Будя се изведнъж. Объркан съм. Стаята ми тъне в мрак, Ана спи до мен, диша тихо и равномерно. Надигам се на лакът и прокарвам ръка през косата си с откаченото чувство, че някой току-що е направил точно това. Оглеждам стаята, взирам се в сенчестите ъгли, но двамата с Ана сме сами.

Странно. Мога да се закълна, че някой е тук. Някой ме е докоснал.

Била е просто сън.

Отърсвам се от тази притеснителна мисъл и поглеждам часовника. Четири и половина. Отпускам се на възглавницата. Ана измърморва нещо неразбираемо и се обръща към мен. Спокойна е и красива.

Поглеждам към тавана. Мигащата светлина на противопожарната аларма ме дразни. Нямаме договор. Въпреки това Ана е тук. До мен е. Какво ли означава това? Как да се справя с нея? Дали ще се съобразява с правилата ми? Трябва да знам, че е в безопасност. Мръщя се. Тази територия е напълно непозната за мен, не владея положението, притеснен съм.

Замислям се за Лейла.

По дяволите!

Лейла, работата, Ана… разбирам, че няма да мога да заспя. Ставам, обувам долнището на пижамата и отивам в хола при пианото.

Шопен ми носи успокоение; мрачните ноти са в унисон с настроението ми и аз ги свиря отново и отново. Едва забележимо движение в края на периферното ми зрение привлича вниманието ми и когато вдигам поглед, забелязвам, че Ана пристъпва към мен с колебливи стъпки.

— Трябваше да си в леглото и да спиш — казвам и продължавам да свиря.

— Ти също — отвръща тя. На лицето ѝ се е изписала решителност, но същевременно тя изглежда дребна, уязвима, облечена единствено в огромния халат. Крия усмивката си.

— Карате ли ми се, госпожице Стийл?

— Да, господин Грей, карам ви се.

— Не мога да спя.

Толкова много неща ми тежат, затова предпочитам тя да се върне в леглото и да поспи. Сигурно е уморена. Без да обръща внимание на настроението ми, тя сяда до мен и отпуска глава на рамото ми.

Толкова нежен и интимен жест, че за момент се губя в прелюдията, но въпреки това продължавам да свиря, обзема ме спокойствие, защото тя е с мен.

— Какво беше това? — пита тя, когато приключвам.

— Шопен. Прелюдия към опус двайсет и осем. В ми минор, ако те интересува.

— Винаги се интересувам от това, което правиш.

Сладката ми Ана! Целувам я по косата.

— Не исках да те будя.

— Не ти ме събуди — отвръща тя. — Изсвири ми другата.

— Коя друга?

— Беше от Бах. Първата вечер, когато спах тук.

— О, Марчело!

Не помня кога за последен път съм свирил на някой, защото е поискал. За мен пианото е самотен инструмент, а музиката, която изпълнявам, е само за мен. Семейството ми не ме е чувало да свиря от години. Но след като сладката ми Ана иска, ще ѝ посвиря. Пръстите ми галят клавишите и запомнящата се мелодия отеква в хола.

— Защо винаги свириш такива тъжни мелодии? — пита тя.

Тъжна ли е?

— Започнал си да свириш на шест, нали? — продължава тя с въпросите, вдига глава и ме наблюдава. Лицето ѝ е открито, изпълнено с любопитство, както обикновено, а след миналата нощ не мога да ѝ откажа нищо.