Грей - страница 145

Затварям отново очи и виждам измъченото лице на Ана.

Как е възможно да съм чак такъв глупак?

Беше прекалено рано.

Наистина прекалено рано.

Мама му стара!

Ще ѝ вдъхна кураж.

Нека се наплаче, след това ще ѝ вдъхна кураж.

Яд ме е на нея, че избяга от мен. Защо го направи?

По дяволите! Тя е много различна от другите жени, които съм познавал. Разбира се, че няма да реагира по същия начин.

Трябва да се изправя пред нея. Ще се справим заедно. Интересно къде ли е?

По дяволите!

Обзема ме паника. Ами ако си е тръгнала? Не, не би го направила. Не и без да се сбогува. Скачам и изхвърчам от стаята, хуквам надолу по стълбите. Тя не е в хола — сигурно е в леглото. Втурвам се към спалнята си.

Леглото е празно.

В стомаха ми избухва непозната тревога. Не е възможно да си е отишла! Горе е. Трябва да е в стаята си. Прескачам през три стъпала и спирам задъхан пред вратата на стаята ѝ. Тя е вътре, плаче.

Слава богу!

Опирам глава на вратата, залива ме облекчение.

„Не си тръгвай!“ Мисълта, че ще си тръгне, е ужасна.

Разбира се, че тя трябва да си поплаче.

Поемам си дъх, за да се успокоя, и отивам в банята до стаята с играчките, за да взема крем от арника, обезболяващо и чаша вода, след това влизам в стаята ѝ.

Вътре е все още тъмно, въпреки че зората прилича на бледа черта на хоризонта, но ми трябва миг, за да открия красивото си момиче. Свила се е по средата на леглото, малка, уязвима, и хлипа тихо. Мъката ѝ ме раздира. Моите подчинени никога не са ми въздействали по този начин — дори когато ревяха. Не разбирам. Защо се чувствам така? Оставям арниката, водата и таблетките и вдигам завивката, лягам до нея и посягам да я погаля. Тя се напряга, цялото ѝ тяло крещи: „Не ме докосвай!“ Веднага забелязвам иронията в това.

— Тихо, бебчо — шепна в напразен опит да спра сълзите ѝ и да я успокоя. Тя не откликва. Остава студена, скована. — Не бягай от мен, Ана, моля те. — Тя се отпуска малко и ми позволява да я прегърна и аз заравям нос в уханната ѝ коса. Тя мирише прекрасно, както винаги, мирисът ѝ е като балсам за нервите ми. Целувам я нежно по врата. — Не ме мрази — продължавам да шепна и притискам устни към гърлото ѝ, дразня я. Тя не казва нищо, но плачът ѝ бавно преминава в тихо приглушено хлипане. Най-сетне притихва. Предполагам, че е заспала, но не съм сигурен. Добре поне че се успокои.

Утрото идва и си отива, светлината става по-ярка и нахлува заедно с деня. Продължаваме да лежим тихо. Прегръщам момичето си и гледам как светлината се променя. Не помня някога да съм лежал просто така и да съм чакал времето да отлети, а мислите ми да се лутат. Отпускащо е, представям си какво можем да правим до края на деня. Може да я заведа да види „Грейс“.

Точно така. Следобед ще отидем да поплаваме.

„Ако все още ти говори, Грей“.

Тя се раздвижва, кракът ѝ потръпва и разбирам, че е будна.

— Донесох ти болкоуспокояващи и крем.

Най-сетне тя откликва, обръща се бавно към мен. Очите ѝ, пълни с болка, се обръщат към мен, погледът ѝ е напрегнат, любопитен. Наблюдава ме, сякаш ме вижда за пръв път. Притеснително е, защото, както обикновено, нямам представа какво мисли, нито пък какво вижда. Тя обаче е много по-спокойна и аз посрещам с радост искрицата надежда, която носи. Денят може и да се окаже хубав.

Тя гали бузата ми и спуска пръсти до челюстта, през наболата брада. Затварям очи и се наслаждавам на докосването. Чувството все още е ново, да ме докосва и да се наслаждавам на невинните ѝ пръстчета, когато тъмнината кротува. Нямам нищо против да докосва лицето ми… или да усещам пръстите ѝ в косата си.

— Съжалявам — казва тя.

Тази тиха дума ме изненадва. Тя защо ми се извинява?

— За какво?

— За това, което казах.

Облекчение плъзва по цялото ми тяло. Тя ми е простила. Освен това онова, което каза в момент на гняв, беше самата истина, аз наистина съм сбъркан кучи син.

— Ти не ми каза нищо, не ме предупреди, аз не знаех… — За пръв път от толкова години се извинявам. — Съжалявам, че те нараних.

Тя вдига едва-едва рамене и ми се усмихва. Спечелил съм си помилване. В безопасност сме. Всичко е наред. Облекчен съм.

— Аз го пожелах — продължава тя.

„Така беше, бебчо“.

Тя преглъща нервно.

— Не мисля, че мога да съм всичко, което искаш от мен — заявява. Очите ѝ са искрени и честни.

Светът спира да се върти.

Ужас.

Изобщо не сме в безопасност.

„Грей, оправи нещата“.

— Ти си всичко, което искам да си.

Тя се мръщи. Очите ѝ са зачервени, пребледняла е. Това е странно възбуждащо.

— Не разбирам — признава тя. — Аз не съм послушна и знаеш със сигурност, че никога няма да ти позволя да направиш отново това с мен. А ти каза, че имаш потребност да го правиш. Нали така каза?

Ето го — това е нейният окончателен удар. Прекалил съм. Сега тя знае — и всичко, което съм си казал преди да започна да преследвам това момиче, нахлува отново. Тя не познава този начин на живот. Как бих могъл да я покваря? Прекалено млада е, напълно невинна… Ана!

Мечтите ми са били единствено… мечти. Тази работа няма да я бъде.

Затварям очи. Не мога да понеса да я погледна. Истина е, че ще ѝ е по-добре без мен. След като вече е видяла чудовището, тя знае, че не мога без него. Налага се да я освободя, нека продължи по пътя си. Тази работа между нас няма да се получи.

„Съсредоточи се, Грей“.

— Права си. Трябва да те пусна да си идеш. Аз не те заслужавам.

Тя се ококорва.

— Не искам да си тръгвам — прошепва. Очите ѝ са наливат със сълзи и те заблестяват по дългите ѝ тъмни мигли.

— И аз не искам да си отиваш — отговарям, защото това е самата истина, а чувството — това зловещо, стряскащо чувство — се връща и ме притиска. Сълзите отново рукват по бузите ѝ. Нежно избърсвам една с палец и преди да се усетя, думите се изливат сами. — Откакто те срещнах, аз оживях. — Палецът ми гали долната ѝ устна. Искам да я целуна завладяващо. Да я накарам да забрави. Да я заслепя. Да я възбудя — знам, че мога. Само че нещо ме възпира — този предпазлив, наранен поглед. Защо ще иска да я целува едно чудовище? Може да ме отблъсне и аз няма да знам как да се справя с реакцията ѝ. Думите ѝ ме преследват, извикват тъмен, потискан спомен.