Грей - страница 146

Абсолютно сбъркан кучи син.

— И аз. Аз се влюбих в теб, Крисчън.

Спомням си как Карик ме учеше да се гмуркам. Пръстите на краката ми се захващаха за ръба на басейна и аз паднах като дъга във водата и ето че сега падам отново, пропадам в бездната, при това съвсем бавно.

Не е възможно тя да изпитва подобно нещо към мен.

Не и към мен. Няма начин!

Копнея за глътка въздух, задушавам се от думите ѝ, спомените притискат гърдите ми. Гмурвам се все по-надолу и тъмнината ме обгръща. Чувам ги. Мога да се справя с тях. Тя не знае какви ги говори, с кого си има работа — с какво се е захванала.

— Не! — Гласът ми е дрезгав от болка и недоверие. — Не можеш да ме обичаш, Ана. Не… Това е грешка.

Трябва да ѝ изясня нещата по този въпрос. Тя не може да обича чудовище. Не може да обича абсолютно смахнат кучи син. Трябва да си отиде. Трябва да се махне, при това веднага. Всичко става съвършено ясно. Това е моментът, в който мога да извикам: „Еврика!“. Няма начин да я направя щастлива. Не мога да бъда какъвто тя иска. Не мога да продължавам по този начин. Това трябва да приключи. Изобщо не трябваше да започва.

— Грешка? Защо да е грешка?

— Погледни се. Нима мислиш, че мога да те направя щастлива? — Болката в гласа ми е открита, а аз пропадам все по-дълбоко в бездната и ме обгръща отчаяние.

Никой не може да ме обича.

— Но ти ме правиш щастлива — обяснява замислено тя.

„Анастейжа Стийл, погледни се“. Трябва да съм откровен с нея.

— Не и сега, не и ако правя това, което искам да правя.

Тя примигва, клепките ѝ трептят над насълзените ѝ очи, наблюдава ме напрегнато, докато търси истината.

— Никога няма да можем да преодолеем това, нали?

Клатя глава, защото не мога да измисля какво да кажа. Отново стигаме до несъвместимост. Тя затваря очи сякаш нещо я боли и когато ги отваря отново, те са бистри, пълни с решителност. Сълзите са спрели. Кръвта започва да пулсира в главата ми, а сърцето ми блъска. Знам какво се кани да каже. Страхувам се от онова, което ще каже.

— Е, тогава да тръгвам.

Трепва, когато сяда.

Веднага ли? Не може да си тръгне веднага.

— Не, не, не си отивай!

Пропадам все по-дълбоко и по-дълбоко. Имам чувството, че допускам огромна грешка, като я пускам да си иде. Тази грешка ще е изцяло моя. Тя обаче не може да остане, ако мисли така за мен, просто не може.

— Какъв е смисълът да оставам? — пита тя и става предпазливо от леглото, все още загърната в халата. Наистина си тръгва. Не мога да повярвам. Ставам и аз, за да я спра, но погледът ѝ ме приковава — изражението ѝ е толкова празно, толкова студено, толкова далечно — това изобщо не е моята Ана.

— Бих искала да остана сама — заявява тя. Колко празен и безизразен е гласът ѝ. Обръща се и тръгва. Затваря вратата. Оставам да гледам затворената врата.

За втори път днес си тръгва от мен.

Сядам и стискам главата си с ръце, опитвам се да се успокоя, да осмисля чувствата си.

Тя наистина ли ме обича?

Как се е случило? Как е станало?

Грей, скапан глупако!

Винаги има такъв риск с някоя като нея — добра, невинна и смела — да не види истинското ми аз преди да стане прекалено късно и да я накарам да страда, както стана сега.

Защо е толкова болезнено? Чувствам се така, сякаш някой е пробил белия ми дроб. Тръгвам след нея. Може и да иска да остане сама, но ако ще ме напусне, имам нужда от дрехи.

Когато влизам в спалнята, тя взема душ, затова бързо слагам дънки и тениска. Избирам си черна — тъкмо като за настроението ми. Грабвам си телефона и обикалям апартамента, изкушен да седна на пианото и да изсвиря някоя жална мелодия. Вместо това сядам в средата на стаята и не чувствам нищо.

Празен съм.

„Стегни се, Грей! Това е правилното решение. Остави я да си тръгне“.

Телефонът ми бръмчи. Обажда се Уелч. Дали е открил Лейла?

— Да, Уелч?

— Господин Грей, имам новини — стърже гласът му по телефона. Този тип трябва да спре да пуши. Гласът му е направо страшен.

— Откри ли я? — Настроението ми се подобрява.

— Не, господине.

— Какво има тогава?

„Защо изобщо ми се обаждаш?“

— Лейла е напуснала съпруга си. Вече нямат нищо общо.

Ново двайсет!

— Ясно.

— Той има идея къде може да е, но иска да се подсигури. Пита кой се интересува толкова много от съпругата му. Въпреки че не я нарече така.

Едва сдържам напиращия си гняв.

— Колко иска?

— Две хиляди.

— Какво? — изкрещявам. Защо просто не е признал досега, че Лейла го е напуснала? — Можеше да ни каже! Дай ми номера му. Трябва да му се обадя. Уелч, това е страхотна преебавка!

Вдигам поглед и забелязвам Ана свита на прага на хола, по дънки и грозен суичър. Гледа ококорено, напрегнато, лицето ѝ е разкривено.

— Намери я — тросвам се и затварям. Ще се оправям с Уелч по-късно.

Ана пристъпва към канапето и вади от раницата си лаптопа, телефона и ключа за колата. Поема си дълбоко дъх, влиза в кухнята и оставя и трите неща на плота.

Какво става, по дяволите? Да не би да ми връща нещата си?

Тя се обръща към мен, на дребното пребледняло лице се е изписала решителност. Това е инатливото ѝ изражение, което ми е до болка познато.

— Ще ми трябват парите, които Тейлър е взел за Уанда. — Гласът ѝ е спокоен, без никаква емоция.

— Ана, не искам тези неща, те са твои! — Не може да ми причини това! — Вземи ги, моля те.

— Не, Крисчън, приех ги по твое настояване. Не ги искам повече.

— Ана, бъди разумна!

— Не искам нищо, което би ми напомняло за теб. Искам само парите за моята кола. — Гласът ѝ е лишен от всякаква емоция.

Тя иска да ме забрави.

— Наистина ли искаш да ме нараниш толкова дълбоко?