Грей - страница 148

Освен това трябва да взема душ. Може би водата ще отмие мъката.

Ставам, докосвам дървената маса във фоайето и пръстите ми разсеяно проследяват нежната резба. С удоволствие бих изчукал госпожица Стийл на нея. Затварям очи и си я представям просната на масата, отпуснала глава назад, вирнала брадичка, отворила уста в екстаз, представям си пищната ѝ коса. Само като си мисля и се надървям.

Мама му стара!

Болката в корема се усуква и затяга.

„Нея я няма, Грей. Свиквай“.

Благодарение на годините, в които съм свикнал да се владея, насилвам тялото си да се подчини и изцери.

Душът е врял, температурата малко под тази, която би ми причинила болка, точно каквато я харесвам. Стоя под струята и се опитвам да я забравя, надявам се топлината да я разтопи и отмие от главата ми, да заличи миризмата ѝ от тялото ми.

След като си е тръгнала, връщане няма.

Никога.

Търкам ожесточено косата си.

„Много ти здраве!“

Поемам си дъх.

Не, никакви такива!

Вдигам лице към шуртящата вода. Никакви такива — тя ще ми липсва. Опирам чело на плочките. Снощи тя беше тук с мен. Поглеждам ръцете си, пръстите ми галят плочките, където вчера бяха опрени ръцете ѝ.

Майната му!

Спирам водата и излизам от душкабината. Увивам кърпата около кръста си и истината ме поразява: всеки ден ще е все по-тъмен и по-празен, защото тя вече не е част от живота ми.

Вече няма да има остроумни имейли.

Няма повече да се радвам на голямата ѝ уста.

Никакви прояви на любопитство.

Ясните ѝ сини очи вече няма да ме гледат с полуприкрито веселие… или шок… или похот. Поглеждам замисления мрачен тип, който ме зяпа от огледалото в банята.

— Какво направи, скапаняко? — сопвам му се. Той изрича думите с неподправено презрение. Мига и сивите му очи са нещастни.

— По-добре ѝ е без теб. Не е възможно да те иска теб. Не можеш да ѝ дадеш онова, което иска. Тя иска цветя и рози. Заслужава нещо по-добро от теб, скапан нещастнико. — Отвратен от образа, който ме е зяпнал, обръщам гръб на огледалото.

Майната му на днешното бръснене.

Доизбърсвам се пред скрина и си взимам бельо и чиста тениска. Когато се обръщам, забелязвам върху възглавницата малка кутийка. Някой отново изтегля постелката изпод краката ми и отново разкрива зейналата отдолу бездна със зинала паст, която ме очаква, и гневът ми се превръща в страх.

Това е нещо от нея. Какво ли ми е оставила? Хвърлям дрехите, поемам си дълбоко дъх, сядам на леглото и грабвам кутийката.

В нея е поставен глайдер. Малък макет на „Бланик“ L23. От кутийката изпада написана на ръка бележка и полита към леглото.

Спомен за щастливите дни.

Благодаря ти.

Ана

Съвършеният подарък от съвършеното момиче. Прорязва ме болка. Защо е толкова болезнено? Защо наистина?

Грозен спомен, отдавна потъпкан, се размърдва и се опитва да забие зъби в настоящия момент. Не. Не искам мислите ми да се връщат там. Ставам, хвърлям кутийката върху леглото и бързо се обличам. Когато приключвам, грабвам кутийката и бележката и отивам в кабинета си. Ще се справя по-добре, ако се настаня в креслото на властта.

Разговорът ми с Уелч е кратък. Разговорът с Ръсъл Рийд — нещастния лъжец и гадняр, за когото е омъжена Лейла — още по-кратък. Нямах представа, че двамата са се оженили, докато са били пияни през един уикенд във Вегас. Нищо чудно, че бракът им е издъхнал след осемнайсет месеца. Тя го била напуснала преди три месеца. Къде си сега, Лейла Уилямс? Какви ги вършиш?

Замислям се за Лейла, опитвам се да си спомня нещо от общото ни минало, което да ми подскаже къде се намира. Трябва да разбера. Трябва да знам, че е в безопасност. И да науча защо е идвала тук. Защо е избрала мен?

Тя искаше повече, за разлика от мен, но това беше отдавна. Беше лесно, когато си тръгна — споразумението ни беше прекратено по взаимно съгласие. Всъщност споразумението ни беше образцово: както би трябвало. Тя беше палавница, докато беше с мен, правеше го умишлено, нямаше нищо общо с пречупеното създание, което описа Гейл.

Спомням си колко ѝ бяха приятни заниманията ни в стаята с играчките. Лейла обичаше изчанчените неща. Напира спомен. Връзвам големите пръсти на краката ѝ, обръщам стъпалата така, че да не може да стиска дупе, за да избегне болката. Да, тя обичаше тези откачизми не по-малко от мен. Беше върховна подчинена. Никога обаче не успя да задържи вниманието ми като Анастейжа Стийл.

Никога не ме е разсейвала като Ана.

Поглеждам глайдера на бюрото и проследявам ръбчетата на кутията с пръст, защото знам, че пръстите на Ана са ги докосвали.

Сладката ми Ана.

Какъв контраст си ти с жените, които съм познавал. Единствената жена, която съм преследвал, единствената, която не може да ми даде онова, което искам.

Просто не разбирам.

Почувствах се жив, откакто се запознах с нея. Последните няколко седмици бяха изключително вълнуващи, напълно непредсказуеми, най-забележителните в живота ми. Бях изтръгнат от едноцветния си свят и захвърлен в пъстротата на друг. Но пък не е възможно тя да е онова, от което се нуждая.

Стискам главата си с ръце. Тя никога няма да хареса онова, което правя. Опитвам се да се убедя, че можем да поизчистим най-грубите моменти, но и това няма да се получи. На нея ѝ е по-добре без мен. Едва ли ще иска да има нещо общо с абсолютно сбъркано чудовище, което не може да понася някой да го докосва.

А пък ми е донесла подарък, за който е мислила. Кой друг е правил подобно нещо за мен — освен семейството ми? Поглеждам отново кутийката и я отварям.