Грей - страница 149

Пластмасовите части на самолета са залепени върху решетка, увити са в целофан. Връщат се спомени как тя пищеше в глайдера, докато правехме акробатични номера — вдигнала е ръце и се подпира на капака на люка. Усмихвам се.

Господи, беше невероятно забавно — все едно подръпвах плитките ѝ на детската площадка. Ана с плитчици… Веднага пропъждам тази мисъл. Изобщо не искам да припарвам до тези спомени, първата ни баня заедно. Остава единствено мисълта, че повече няма да я видя.

Бездната зейва отново.

Не. Не отново.

Трябва да направя този самолет. Тъкмо ще се поразсея. Разкъсвам целофана и чета инструкциите. Трябва ми лепило за макети. Проверявам в чекмеджетата.

По дяволите. В дъното на едно от чекмеджетата откривам сгушена червената кожена кутийка с обиците от „Картие“. Така и не ѝ ги дадох, а сега няма да имам възможност.

Обаждам се на Андреа и оставям съобщение на мобилния телефон с молба да откаже за довечера. Не мога да отида на събитието, не и без дама.

Отварям червената кожена кутийка и разглеждам обиците. Красиви са: семпли и елегантни, също като омайната госпожица Стийл… която ме напусна тази сутрин, защото я наказах… защото прекалих с наказанието. Прекалих. Отново отпускам глава. Тя обаче ми позволи да го направя. Не ме спря. Позволи ми, защото ме обича. Тази мисъл ме ужасява и веднага я пропъждам. Не е възможно. Много просто: никой не е в състояние да изпитва подобни чувства към мен. Не и ако ме познава.

„Гледай напред. Грей. Съсредоточи се“.

Къде е тъпото лепило? Пъхвам обиците в чекмеджето и продължавам да търся. Няма го.

Звъня на Тейлър.

— Да, господин Грей?

— Трябва ми лепило за макети.

Той мълчи.

— Какъв модел, господине?

— Малък глайдер.

— Дървен или от пластмаса?

— От пластмаса.

— Имам. Ще ви го донеса веднага, господине.

Благодаря му. Учуден съм, че има лепило за макети. След секунди чука на вратата.

— Влез.

Той влиза и оставя на бюрото малка кутийка. Не си тръгва и се чувствам длъжен да попитам.

— Защо имаш такова лепило?

— Правя макети на самолети.

Изчервява се.

— Виж ти! — Любопитството ми е събудено.

— Летенето е голямата ми любов, господине.

Не разбирам.

— Далтонист съм — обяснява той безизразно.

— Затова си станал морски пехотинец.

— Да, господине.

— Благодаря за лепилото.

— Няма проблем, господин Грей. Ядохте ли?

Въпросът му ме изненадва.

— Не съм гладен, Тейлър. Моля те, върви да прекараш един следобед с дъщеря си. Ще се видим утре. Няма да те притеснявам повече.

Той не тръгва и раздразнението ми започна да напира.

— Добре съм.

По дяволите, гласът ми пресеква.

— Да, господине — казва той. — Ще съм тук утре вечер.

Кимам отсечено и той излиза.

Кога се е случвало Тейлър да ми предлага нещо за ядене? Сигурно изглеждам дори по-скапан, отколкото си мисля. Посягам нацупено към лепилото.

Глайдерът е в дланта ми. Гледам го и си мисля, че съм постигнал нещо, а спомените за полета ни не ме оставят на мира. Как не мога да събудя Анастейжа — усмихвам се при този спомен, — и как когато все пак става, е раздразнителна, обезоръжаваща, красива и забавна…

Господи, колко беше прекрасно: момичешкото ѝ вълнение по време на полета, писъците, а след това целувката ни.

Това беше първият ми опит за „нещо повече“. Невероятно е, че за толкова кратко време съм събрал толкова много щастливи спомени.

Болката се надига отново — мъчителна, натрапчива, напомня ми какво съм изгубил.

„Съсредоточи се върху глайдера, Грей!“

Сега трябва да сложа крилата, много пипкава работа…

Най-сетне и последната частица е на мястото си и съхне. Глайдерът ми си има регистрация. Ноември. Девет. Пет. Две. Ехо. Чарли.

Ехо Чарли.

Вдигам поглед и забелязвам, че светлината помръква. Късно е. Първата ми мисъл е, че ще го покажа на Ана.

Ана вече я няма.

Стискам зъби и изпъвам схванатите си рамене. Изправям се бавно и се сещам, че цял ден не съм хапвал нищо, нито пък съм пил. Главата ми пулсира от болка.

Чувствам се гадно.

Проверявам си телефона с надеждата тя да е звъняла, но намирам единствено есемес от Андреа.

●Вечерята отложена.

Надявам се всичко да е наред.

А.●

Докато чета есемеса на Андреа, телефонът бръмва. Сърцето ми подскача, след това се свива, когато виждам, че звъни Елена.

— Здрасти. — Дори не се старая да прикрия разочарованието си.

— Крисчън, така ли се казва здравей? Какво те тормози? — кара ми се тя, но гласът ѝ е весел.

Гледам през прозореца. Сиатъл е потънал в сумрак. Питам се какво ли прави Ана. Не искам да разказвам на Елена какво се е случило. Не искам да изричам думите на глас, не искам те да се превърнат в реалност.

— Крисчън? Какво не е наред? Кажи ми. — Тонът ѝ става остър, тя не крие, че се дразни.

— Тя ме напусна — изтърсвам мрачно.

— О? — изненадва се Елена. — Искаш ли да дойда?

— Не.

Тя си поема дълбоко дъх.

— Този начин на живот не е за всички.

— Знам.

— По дяволите, Крисчън, ти си зле. Искаш ли да отидем на вечеря?

— Не.

— Идвам.

— Недей, Елена. Не ставам за компания. Уморен съм и искам да остана сам. Ще ти позвъня през седмицата.

— Крисчън… така е най-добре.

— Знам. Дочуване.

Затварям. Нямам желание да говоря с нея. Нали тя ме накара да замина за Савана. Може и да е знаела, че този ден ще настъпи. Мръщя се на телефона и го хвърлям на бюрото, след това отивам да си потърся нещо за ядене и пиене.

Разглеждам какво има в хладилника.