Грей - страница 150
Нищо не ми харесва.
В шкафа намирам пликче с брецели. Отварям го и започвам да ги ям. Отивам до прозореца. Навън е вече нощ; светлините примигват в дъжда. Светът продължава напред.
Продължи и ти, Грей.
Продължавай.
Неделя, 5 юни 2011
Гледам тавана. Сънят ми се изплъзва. Измъчва ме ароматът на Ана, който все още се усеща по чаршафите. Дръпвам възглавницата ѝ върху лицето си, за да вдъхвам аромата ѝ. Това е мъчение, това е рай и за момент се замислям дали да не умра от задушаване. Стегни се, Грей!
Превъртам сутрешните събития. Възможно ли беше всичко да се получи различно? По принцип не правя подобни неща, защото е чиста загуба на енергия, но днес се опитвам да разбера къде съм сбъркал. Колкото и да прехвърлям нещата наум, дълбоко в сърцето си знам, че щяхме да стигнем до този етап, ако не тази сутрин или след седмица, то след месец или година. Добре че се случи сега, преди да съм наранил Ана повече.
Представям си я сгушена в малкото ѝ бяло легло. Не мога да си я представя в новия апартамент — никога не съм влизал там, — но си я представям в стаичката във Ванкувър, където спах с нея. Тръсвам глава; това беше най-хубавият сън от години. Радиочасовникът показва два след полунощ. Лежа така вече два часа и мислите ми вилнеят. Поемам си дълбоко дъх и вдъхвам аромата ѝ отново, затварям очи.
Мама не може да ме види. Застанал съм пред нея. Тя не ме вижда. Спи с широко отворени очи. Може да е болна.
Чувам дрънчене. Неговите ключове. Той се е върнал.
Тичам и се крия, снишавам се под масата в кухнята. Количките ми са при мен.
Тряс. Вратата се тръшва и аз подскачам.
През пръстите си виждам мама. Тя обръща глава, за да го види. Спи на канапето. Той е с големите си обуща с лъскавите катарами и се е изправил над мама. Крещи. Удря мама с колана. Ставай! Ставай! Ти си абсолютно сбъркана нещастница. Абсолютно сбъркана нещастница. Мама издава някакъв звук. Вие.
Спри. Спри да удряш мама. Спри да удряш мама!
Хуквам към него и го удрям, пак го удрям, после отново. Той обаче се смее и ми удря шамар.
Не, крещи мама.
Ти си абсолютно сбъркана нещастница.
Мама се свива. Става малка като мен. След това притихва. Ти си абсолютно сбъркана нещастница. Ти си абсолютно сбъркана нещастница. Ти си абсолютно сбъркана нещастница!
Под масата съм. Пъхнал съм пръсти в ушите си и съм затворил очи. Звуците престават. Той се обръща и аз виждам обущата му, докато изтрополява навън от кухнята. Носи в ръка колана и се пошляпва с него по крака. Опитва се да ме намери. Навежда се и се ухилва. Вони гадно. На цигари и пиене и други лоши миризми. Ето те и теб, малко лайненце.
Събужда ме пронизителен вой. Целият съм потен, сърцето ми блъска. Сядам в леглото.
Мама му стара!
Този откачен вой съм го надал аз.
Поемам си дълбоко дъх, за да се успокоя, опитвам се да се отърся от спомена за гадна телесна миризма, евтин бърбън и застоял мирис на цигари „Кемъл“.
„Ти си абсолютно сбъркан кучи син“.
Думите на Ана зазвучават в главата ми.
Същите са като неговите.
Не можах да помогна на надрусаната курва.
Опитах се. Милй боже, наистина се опитах.
„Ето те и теб, малко лайненце“.
Затова пък мога да помогна на Ана.
Пуснах я да си отиде.
Трябваше да я пусна.
Тя няма нужда от подобни гадости.
Поглеждам часовника. Три и половина. Отивам в кухнята, изпивам чаша вода и сядам пред пианото.
* * *
Будя се отново, стряскам се. Светло е — ранното слънце изпълва стаята. Сънувах Ана: Ана ме целува, езикът ѝ е в устата ми, пръстите ми са в косата ѝ, притискам божественото ѝ тяло до своето, ръцете ѝ са вдигнати над главата.
Къде е тя?
В един прекрасен миг забравям какво се случи вчера, след това спомените нахлуват.
Нея я няма!
Доказателството за желанието ми се притиска в матрака, ала споменът за ясните ѝ очи, забулени от болка и унижение, когато си тръгваше, скоро разрешават проблема.
Чувствам се адски гадно, обръщам се по гръб и гледам в тавана, пъхнал ръце под главата си. Чака ме цял ден и за пръв път от години не знам какво да правя. Поглеждам отново часовника. Пет и петдесет и осем.
По дяволите, най-добре да отида да потичам.
Докато тичам по тротоара на Четвърто авеню в ранното утро, в ушите ми звучи „Пристигането на Монтеки и Капулети“ на Прокофиев. Всичко ме боли — дробовете ми заплашват да се пръснат, главата ми пулсира, а натрапчивата тъпа болка от загубата ме яде отвътре. Не мога да избягам от тази болка, макар да се опитвам. Спирам колкото да сменя музиката и поемам въздух. Искам нещо… зверско. „Пъмп ит“ на „Блек Айд Пийс“ става. Забързвам отново.
Тичам по Вайн Стрийт и макар да знам, че е лудост, се надявам да я видя. Когато наближавам улицата ѝ, сърцето ми блъска още по-бързо, напрежението в мен се трупа. Не желая чак толкова отчаяно да я видя, просто искам да се уверя, че е добре. Не, не е вярно. Искам да я видя. Най-сетне, когато съм на нейната улица, забавям крачка и вървя бавно покрай блока.
Наоколо цари тишина — стар олдсмобил издрънчава по улицата, кучкарите са излезли, но в нейния апартамент няма признаци за живот. Пресичам улицата и спирам на отсрещния тротоар, след това хлътвам във входа на отсрещния блок, за да си поема дъх.
Завесите в едната стая са дръпнати, а в другата са оставени отворени. Може това да е нейната стая. Може би тя все още спи, ако изобщо е вътре. Кошмарен сценарий се разиграва в главата ми: снощи е излязла, напила се е, запознала се е с някого…
Не!
В гърлото ми се надига горчилка. Мисълта за тялото ѝ в чужди ръце, някой изрод, който се кефи на усмивката ѝ и я кара да се смее, да се киска, да свършва. Нужен ми е целият самоконтрол, на който съм способен, за да не разбия входната врата на апартамента ѝ и да проверя дали е вкъщи и дали е сама.
