Грей - страница 151

„Ти сам си го докара, Грей.

Забрави я. Тя не е за теб“.

Подръпвам шапката на „Сийхокс“ ниско над челото си и хуквам по Уестърн Авеню.

Ревността ми е болезнена, гневна; запълва зейнала дупка. Мразя я — тя раздвижва нещо дълбоко у мен, нещо, което нямам никакво желание да чувам и виждам. Започвам да тичам още по-бързо, далече от този спомен, далече от болката, далече от Анастейжа Стийл.

Над Сиатъл се смрачава. Ставам и се протягам. Работил съм на бюрото в кабинета си през целия ден и съм свършил добра работа. Рос също поработи доста. Подготви и ми изпрати първо предложение за бизнесплан и уведомително писмо до СИП.

Поне ще мога да държа Ана под око.

Прочетох и обработих две молби, няколко договора и нов дизайн и докато се занимавах с тези неща, не мислех за нея. Малкият глайдер е все още на бюрото ми, дразни ме, напомня ми за по-щастливи времена, както каза тя. Представям си я застанала на прага на кабинета ми, облечена в една от моите тениски, виждам единствено дългите ѝ крака и сините ѝ очи, точно преди да ме прелъсти.

И това беше за пръв път.

Тя ми липсва.

Ето, признах си. Поглеждам към телефона, напразно се надявам. Имам есемес от Елиът.

●Биричка, надувко?●

Отговарям.

●Не. Зает.●

Той отговаря на мига.

●Майната ти тогава.●

Да, майната ми. От Ана няма нищо. Няма пропуснати обаждания. Няма и имейли. Натрапчивата болка в корема ми се усилва. Тя няма да се обади. Иска да се махне от мен. Искаше да се откъсне от мен и не я виня.

Така е най-добре.

Тръгвам към кухнята, за да променя обстановката.

Гейл се е върнала. Кухнята е почистена, на печката къкри нещо. Мирише приятно… но аз не съм гладен. Тя влиза, докато надничам какво готви.

— Добър вечер, господине.

— Здравей, Гейл.

Тя спира, изненадана от нещо. От мен ли? Мама му стара, толкова ли зле изглеждам?

— Пиле „Шасьор“ — подсказва ми тя неуверено.

— Супер — мърморя аз.

— За двама ли? — пита тя.

Зяпвам я и тя отвръща смутено на погледа ми.

— За един.

— След десет минути. — Гласът ѝ потреперва.

— Става — отвръщам остро.

Обръщам се, за да изляза.

— Господин Грей — спира ме тя.

— Какво има, Гейл?

— Нищо. Извинете, че ви притесних. — Тя се обръща към печката, за да разбърка пилето, а аз отивам да взема поредния душ.

Господи, дори персоналът ми забелязва, че има нещо много гнило в скапаната Дания.

Понеделник, 6 юни 2011

Изпитвам ужас да си легна. След полунощ е, уморен съм, но седя на пианото, свиря Марчело на Бах отново и отново. Спомням си как беше отпуснала глава на рамото ми и почти успявам да усетя сладкия ѝ аромат.

Мама му стара, тя нали каза, че ще опита?

Спирам да свиря и отпускам глава върху ръцете си, лактите ми натискат два случайни клавиша. Тя каза, че ще опита, но падна на първото препятствие.

След това избяга.

Защо я удрях толкова силно?

Дълбоко в себе си знам отговора — защото тя поиска, защото проявих нетърпение и бях егоист, не устоях на изкушението. Нейната предизвикателност ме прелъсти, аз се възползвах от възможността да ни прехвърля там, където ми се искаше. Тя пък не изрече кодовата дума и аз я нараних повече, отколкото тя можеше да понесе, а ѝ бях обещал, че няма да допусна подобно нещо.

Как е възможно да съм такъв глупак?

Как ще ми се довери тя след това? Права беше да си тръгне.

Защо, за бога, ѝ трябва да е с мен?

Замислям се дали да не се напия. Не съм се напивал от петнайсетгодишен, е, имаше и друг случай, когато бях на двайсет и една. Мразя загубата на контрол, а знам, че алкохолът причинява на човек точно това. Потръпвам и се изключвам за тези спомени, решавам, че е крайно време да си легна.

Лежа в леглото и се моля да ме споходи сън без кошмари… или поне ако сънувам, да е за нея.

Днес мама е красива. Седнала е и ми позволява да я реша. Поглежда ме в огледалото и ми отправя специалната си усмивка. Нейната специална усмивка е само за мен.

Чува се страшен шум. Трясък. Той се връща. Не! Къде, по дяволите, се дяна, мръсницо? Тук ти водя приятел в нужда. Приятелче с мангизи. Мама се изправя, стиска ръката ми и ме натиква в гардероба. Сядам върху обувките ѝ и се старая да пазя тишина, запушвам си ушите и стискам очи. Дрехите миришат на мама. Обичам тази миризма. Обичам да съм тук вътре. Далече от него. Той крещи. Къде е скапаният малък плъх? Сграбчва ме за косата и ме измъква от гардероба.

Да не си посмял да скапеш партито, дребен плъх. Удря на мама шамар. Гледай приятелят ми да се изкефи и ще си получиш дозичката, мръсницо. Мама ме поглежда и в очите ѝ блестят сълзи. Не плачи, мамичко. В стаята влиза друг мъж. Огромен мъж с мръсна коса. Огромният се усмихва на мама. Мен ме изтеглят в другата стая. Той ме блъска на пода и аз си удрям коляното. Какво да правя с теб сега, малко лайненце? Мирише гадно. Вони на бира и пуши цигара.

Будя се. Сърцето ми блъска така, сякаш съм тичал четирийсет пресечки, след като са ме погнали адските псета. Скачам от леглото и отблъсквам кошмара някъде дълбоко, бързам към кухнята, за да си налея вода.

Трябва да се видя с Флин. Кошмарите са по-зле от всякога. Не сънувах кошмари, докато Ана спеше с мен.

По дяволите!

Никога не ми е минавало през ума да спя с някоя от подчинените си. Не съм имал и желание. Да не би да съм се притеснявал, че може да ме докоснат през нощта? Не знам. Трябваше ми една невинна девственица, за да ми покаже колко спокойно може да бъде.

Наблюдавал съм как подчинените ми спят, но това винаги е било прелюдия към събуждането, за да ми донесат сексуално облекчение.