Грей - страница 15

— Добре, господине.

— Имам нужда от двойно еспресо. Кажи на Оливия да ми направи.

Оглеждам се и забелязвам, че Оливия я няма. Какво облекчение. Това момиче вечно въздиша по мен, а това е адски дразнещо.

— Искате ли мляко, господине? — пита Андреа.

Браво на нея! Усмихвам ѝ се.

— Не и днес. — Обичам да ги карам да се питат как ще си пия кафето.

— Добре, господин Грей. — Тя изглежда доволна от себе си и така трябва. Тя е най-добрата лична асистентка, която съм имал.

След три минути ме свързва с Уелч.

— Уелч?

— Да, господин Грей.

— Проверката, която направи миналата седмица. За Анастейжа Стийл. Учи в университета на Ванкувър.

— Да, господине, помня.

— Искам да разбереш кога е последният ѝ изпит и да ми кажеш по най-бързия възможен начин.

— Разбира се, господине. Нещо друго?

— Не, това е всичко. — Затварям и поглеждам книгите на бюрото. Трябва да намеря цитат.

Рос, вторият човек след мен и главен оперативен директор, се е задействала.

— Получихме разрешение от суданските власти да вкараме пратката в Порт Судан. Само че връзките ни там не са много сигурни за пътуването до Дарфур. В момента оценяват степента на риск, за да сме наясно колко е надеждно. — Логистиката сигурно е трудна, обичайното ѝ слънчево настроение се е стопило.

— Можем да пуснем всичко от въздуха.

— Крисчън, разходите по едно пускане…

— Знам. Да видим какво ще кажат приятелите ни от неправителствения сектор.

— Добре — въздиша тя. — Освен това чакам зелена светлина от Държавния департамент.

Извъртам очи към тавана. Тъпи бюрократи.

— Ако трябва да се плати на някого — или да накараме сенатор Бландино да се намеси, — кажи ми.

— Следващият въпрос е къде да бъде новият завод. Знаеш, че данъчните облекчения в Детройт са огромни. Изпратих ти сбит отчет.

— Знам. Господи, трябва ли да е в Детройт?

— Не знам защо мразиш това място. То напълно съответства на критериите ни.

— Добре, накарай Бил да провери потенциалните промишлени терени. И направи още едно проучване на терените, да не би някоя друга община да предлага по-благоприятни условия.

— Бил вече изпрати Рут да се срещне с човек от отдел „Преустрояване“. Изглежда много услужлив, но ще помоля Бил да направи още една проверка.

Телефонът ми звънва.

— Да — изръмжавам на Андреа: тя знае колко мразя да ме прекъсва, когато имам среща.

— Уелч чака да разговаря с вас.

11:30 Бързо е свършил работа.

— Свържи ме.

Давам знак на Рос да почака.

— Господин Грей?

— Казвай, Уелч.

— Изпитът на госпожица Стийл е утре. Дванайсети май.

По дяволите! Не разполагам с много време.

— Супер. Това е всичко. — Затварям.

— Рос, изчакай за момент.

Грабвам телефона. Андреа отговаря на мига.

— Андреа, трябва ми празна картичка до час, за да напиша съобщение — заявявам и затварям. — Така, Рос, докъде бяхме стигнали?

В 12:30 Оливия се дотътря в офиса ми с обяд. Тя е високо слабо момиче с красиво лице. За съжаление винаги ме зяпа с копнеж. Носи поднос с нещо, което, надявам се, става за ядене. Денят ми досега е натоварен и умирам от глад. Тя трепери, докато поставя подноса на бюрото ми.

Салата с риба тон. Добре. Поне този път не е прецакала нещата.

Освен това поставя на бюрото три различни бели картички, всичките с различни размери и пликове към тях.

— Супер — мърморя. „Сега изчезвай“. Тя ситни към вратата.

Отхапвам парче риба тон и посягам към химикалката. Избрал съм цитат. Предупреждение. Постъпих правилно, като я оставих. Не всички мъже са романтични герои. Няма да включа думата „мъже“. Тя ще разбере.

Защо не ме предупреди за опасността? Защо не ми каза? Дамите знаят от какво да се пазят, защото четат романи, които ги учат на този трик.

Пъхам картичката в плика и написвам на него адреса на Ана, който помня от проверката на Уелч. Звънвам на Андреа.

— Да, господин Грей.

— Би ли дошла, ако обичаш?

— Да, господине.

След миг е на вратата.

— Да, господин Грей?

— Вземи ги, опаковай ги и ги изпрати по куриер на Анастейжа Стийл, момичето, което направи интервюто миналата седмица. Ето адреса ѝ.

— Веднага, господин Грей.

— Най-късно утре да са пристигнали.

— Добре, господине. Това ли е всичко?

— Не, намери ми ново копие.

— На тези книги ли?

— Да. Първи издания. Оливия да се заеме.

— Кои са книгите?

— „Тес от рода Д’Ърбървил“.

— Добре, господине. — Отправя ми една от редките си усмивки и излиза от кабинета ми.

Тя пък защо се усмихва?

Тя никога не се усмихва. Пропъждам тази мисъл и се питам дали виждам книгите за последен път, и трябва да призная, че дълбоко в себе си се надявам да не е така.

Петък, 20 май 2011

Наспах се за пръв път от пет дни. Може би заради приключването на сделката, за което се надявах, след като изпратих книгите на Анастейжа. Докато се бръсна, скапанякът в огледалото ме зяпа със студени сиви очи.

Лъжец!

Добре де, добре. Надявам се тя да се обади. Има ми телефона.

Когато влизам в кухнята, госпожа Джоунс вдига поглед.

— Добро утро, господин Грей.

— Добрутро, Гейл.

— Какво искате за закуска?

— Омлет. Благодаря. — Сядам пред плота в кухнята, докато тя ми приготвя закуската, и прелиствам „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“, а след това прехвърлям и „Сиатъл Таймс“. Докато преглеждам вестниците, телефонът ми звънва.

Елиът е. Какво, по дяволите, иска големият ми брат?

— Да, Елиът?

— Здрасти, пич. Трябва да се разкарам от Сиатъл този уикенд. Една мацка ми е налазила висулките и трябва да се разкарам.