Грей - страница 16

— Висулките ли?

— Да. Щеше да разбереш, ако имаше такива.

Не обръщам внимание на заяждането и в същия момент ми хрумва нещо хитро.

— Какво ще кажеш да отскочим до Портланд? Можем да заминем още днес следобед. Ще останем там. Ще се приберем в неделя.

— Става. С хеликоптерчето или с кола?

— Казва се хеликоптер, Елиът, но ще отидем с кола. Ела в офиса по обяд и тръгваме.

— Благодаря, брат ми. — Елиът затваря.

На него открай време му е трудно да се контролира. Както и жените, с които има връзки: което и да е нещастното момиче, то е просто поредната мацка от дългата, предълга опашка на случайните му връзки.

— Господин Грей. Каква храна ще искате за уикенда?

— Приготви нещо леко и го остави в хладилника. Може да се прибера в събота.

А може и да не се прибера.

„Тя си тръгна, без да се обърне, Грей“.

След като през по-голямата част от живота си на работа съм управлявал очакванията на другите, би трябвало да се справям по-добре със своите.

Елиът спи почти през целия път до Портланд. Горкият нещастник сигурно е скапан. Работи и чука: това е смисълът на съществуването на Елиът. Разложил се е на седалката и хърка.

Ама и той ще е една компания…

Сигурно ще пристигнем в Портланд след три, затова се обаждам на Андреа по хендсфрито.

— Господин Грей — отговаря тя на второто позвъняване.

— Може ли да уредиш да доставят два бегача в „Хийтман“?

— За колко часа, господине?

— За три.

— Бегачите за вас и брат ви ли са?

— Да.

— Брат ви е метър и деветдесет, нали?

— Да.

— Заемам се веднага.

— Супер. — Затварям и звъня на Тейлър.

— Господин Грей — отговаря той на първото позвъняване.

— По кое време ще дойдеш?

— Ще съм на рецепцията в девет довечера.

— Ще докараш ли R8?

— С удоволствие, господине. — И Тейлър е луд фен на автомобилите.

— Добре. — Затварям и усилвам музиката. Да видим дали Елиът ще проспи „Върв“.

Пътуваме по I-5 и вълнението ми расте.

Дали са доставили книгите? Изкушавам се да позвъня отново на Андреа, но знам, че съм я натоварил с цял тон работа. Освен това не искам да давам на персонала си повод да клюкарства. Обикновено не правя подобни неща.

„Защо изобщо ги изпрати?“

„Защото искам да я видя пак“.

Подминаваме изхода за Ванкувър и се питам дали изпитът ѝ е приключил.

— Къде сме, мой човек? — ломоти Елиът.

— Я виж ти кой се събудил — казвам. — Почти стигнахме. Отиваме на планински преход с бегачи.

— Така ли?

— Да.

— Супер. Помниш ли когато татко ни водеше?

— Аха. — Кимам. Татко е всестранно надарен, истински ренесансов човек: с академична нагласа, спортува, чувства се в свои води в града, още по-добре му е на открито. Отгледал е три осиновени деца… а аз съм единственото, което не е оправдало очакванията му.

Преди да порасна имахме тясна връзка. Той беше моят герой. Обичаше да ни води на къмпинг и на какви ли не забавления на открито: плаване, каяк, колела, какво ли не сме правили.

Пубертетът ми съсипа всичко.

— Мислех, че ако пристигнем следобед, няма да ни остане време за преход.

— Мисли повечко.

— От кого бягаш?

— Мой човек, аз съм от хората, които им се кефят и после вдигат гълъбите. Много добре го знаеш. Не искам обвързване. Не знам защо, обаче щом мацките разберат, че имаш собствен бизнес, почват да им се въртят разни откачени мисли в главите. — Поглежда ме косо. — Прав си, че си пазиш оная работа.

— Сега не обсъждаме моята оная работа, а твоята и коя е била нанизана на нея.

Елиът се киска.

— Направо им изгубих бройката. Стига обаче за мен. Кажи как върви стимулиращият свят на търговията и на крупните финансови операции?

— Наистина ли те интересува? — Стрелвам го с поглед.

— Не — сумти той и аз избухвам в смях при тази проява на апатия и липса на красноречие.

— Как върви бизнесът? — любопитствам.

— Да не би да проверяваш инвестицията си?

— Винаги. — Това ми е работата.

— Миналата седмица забихме проекта „Спокани Идън“, всичко върви по график, но е минала само седмица. — Той свива рамене. Под на пръв поглед небрежния външен вид брат ми е екобоец. Страстта му към природно целесъобразен начин на живот допринася за доста разгорещени разговори със семейството в неделя на обяд, а последният му проект е за екологични евтини жилища на север от Сиатъл.

— Надявам се да инсталирам новата система за повторно използване на водата, нали ти разправях? Това означава, че всички домове ще намалят използването на вода и сметките си с двайсет и пет процента.

— Впечатлен съм.

— Надявам се.

Навлизаме в центъра на Портланд в мълчание и тъкмо когато влизаме в подземния гараж на „Хийтман“ — последното място, на което я видях — Елиът казва:

— Нали знаеш, че тази вечер ще изпуснем мача на „Маринърс“?

— Можеш да останеш пред телевизора. Дай малко почивка на висулката си и погледай бейзбол.

— Няма да е зле.

Да следваш темпото на Елиът е истинско предизвикателство. Той се спуска по пътеките със същата небрежност, с която подхожда към повечето ситуации. Елиът не знае какво е страх — тъкмо затова му се възхищавам. Но при тази скорост нямам никакъв шанс да се насладя на околността. Едва успявам да мярна пищната зеленина покрай мен, защото следя трескаво пътеката и се опитвам да избегна дупките.

Накрая и двамата сме мръсни и изтощени.

— Отдавна не съм се забавлявал така с дрехи — признава Елиът, докато оставяме велосипедите на пиколото в „Хийтман“.

— Да — казвам, а след това си спомням как бях прегърнал Анастейжа, когато я спасих от моторджията. Топлината, която бликаше от нея, гърдите ѝ, притиснати в мен, ароматът ѝ нахлува в ноздрите ми…