Грей - страница 17

Тогава бях с дрехи…

— Да — повтарям.

Проверяваме телефоните си в асансьора, докато се качваме на последния етаж.

Получил съм имейли, два есемеса от Елена, която пита какви са плановете ми за уикенда, но нито едно пропуснато обаждане от Анастейжа. Малко преди седем е — трябва да е получила книгите. Тази мисъл ме потиска. Пак съм в Портланд, за да гоня вятъра.

— Леле, мой човек, тази мацка ми е звъняла пет пъти и ми е пуснала пет есемеса. Тя дава ли си сметка колко отчаяно звучи? — жалва се Елиът.

— Може да е бременна.

Елиът пребледнява и аз избухвам в смях.

— Не е смешно, тъпанар! — ръмжи той. — Освен това не я познавам от чак толкова време. Нито пък сме го правили толкова често.

След бърз душ отивам в стаята на Елиът и сядаме да гледаме остатъка от мача на „Маринърс“ срещу „Падрес“ от Сан Диего. Поръчваме си пържоли, салата, пържени картофи и две бири, а след това аз се отпускам и се наслаждавам на играта в приятната компания на Елиът. Вече съм приел факта, че Анастейжа няма да се обади. „Маринърс“ водят и по всичко личи, че ще падне голяма веселба.

За съжаление не става така, въпреки че „Маринърс“ побеждават с 4:1.

Само така, Маринърс! С Елиът се чукваме с бутилките.

Докато тече анализът на вече приключилата игра, телефонът ми звънва и на екрана се изписва номерът на госпожица Стийл.

Тя е!

— Анастейжа? — Не крия нито изненадата, нито удоволствието си. При нея е шумно и решавам, че или е на парти, или в някой бар. Елиът ме поглежда, затова ставам от канапето и излизам, за да не ме слуша.

— Защо изпрати книгите? — Заваля думите и аз усещам как ме полазва безпокойство.

— Анастейжа, добре ли си? Говориш някак странно.

— Не аз съм странната, ти си странен — заявява тя обвиняващо.

— Анастейжа, пила ли си?

Мама му стара! Тя с кого е? С фотографа ли? Къде е приятелката ѝ Кейт?

— К’во те бърка? — Струва ми се кисела, войнствено настроена и разбирам, че е пияна, но също така трябва да разбера дали е добре.

— Питам само… Къде си?

— В един бар.

— Кой бар? — „Казвай веднага!“ Безпокойството набъбва в мен. Млада жена, пияна, някъде в Портланд. Не е в безопасност.

— Един бар. В Портланд.

— Как ще се прибереш у дома? — Стискам зъби, обзет от напразната надежда да позабавя избухването си.

— Все някак.

Какви ги дрънка? Възнамерява ли да шофира? Питам отново в кой бар е и тя не отговаря.

— Защо ми изпрати книгите. Крисчън?

— Анастейжа, къде си? Кажи ми. Веднага!

Как ще се прибере?

— Ти си толкова… деспотичен — киска се тя. Ако положението е друго, смехът ѝ би ми се сторил очарователен. Сега обаче ми се иска да ѝ покажа колко точно съм деспотичен. Направо ме побърква.

— Ана, къде си, мама му стара!

Тя се киска отново. Мама му стара, присмива ми се!

Пак ми се присмива!

— В Портланд. Далечко е от Сиатъл.

— Къде в Портланд?

— Лека нощ, Крисчън.

Тя прекъсва.

— Ана…

Тя ми затвори! Зяпвам телефона и не мога да повярвам. Никой досега не си е позволявал да ми затвори телефона!

— Какъв е проблемът? — провиква се Елиът от канапето.

— Пиянско обаждане. — Поглеждам го, а той ме зяпа с отворена уста.

— За теб ли беше?

— Да. — Натискам копчето за повторно набиране, като се опитвам да се овладея и да потисна безпокойството си.

— Здравей. — Тя се обажда задъхано и срамежливо. Вече е на по-тихо място.

— Идвам да те взема. — Гласът ми е леденостуден, мъча се да овладея гнева си. Затварям телефона.

— Трябва да отида да взема едно момиче и да го прибера у тях. Ще дойдеш ли?

Елиът ме е зяпнал така, сякаш са ми поникнали три глави.

— Ти? С момиче? Това трябва да се види.

И започва да се обува.

— Първо трябва да позвъня. — Влизам в спалнята му. Дали да звънна на Барни, или на Уелч? Барни е старшият инженер в телекомуникационния отдел на компанията ми. Технически гений. Само че онова, което искам, не е съвсем законно.

По-добре да не замесвам компанията си.

Звъня на Уелч и след секунди чувам дрезгавия му глас.

— Господин Грей?

— Трябва да разбера къде се намира Анастейжа Стийл в момента.

— Така. — Следва кратко мълчание. — Оставете на мен, господин Грей.

Знам, че това е незаконно, но тя може да се забърка в неприятности.

— Благодаря.

— Ще ви звънна след две минутки.

Когато се връщам в хола, Елиът потрива доволно ръце и се хили.

— Не бих изпуснал подобно нещо за нищо на света — злорадства той.

— Отивам да взема ключовете от колата. След пет минути те чакам в гаража — ръмжа аз, без да обръщам внимание на самодоволното му лице.

Барът е претъпкан. Пълен е със студенти, решили да си прекарат страхотно. От колоните дъни някакъв тъп рок, дансингът е наблъскан с гърчещи се тела.

Обстановката ме кара да се чувствам стар.

Тя е някъде тук.

Елиът влиза след мен.

— Виждаш ли я? — опитва се да надвика шума. Докато оглеждам помещението, зървам Катрин Кавана. Тя е с приятели, до един мъже, седят в сепаре. Ана не се мярка, но масата е отрупана с чаши за шотове и халби бира.

Да видим сега дали госпожица Кавана е предана на приятелката си като Ана на нея.

Тя ме поглежда изненадано, когато пристъпваме към масата ѝ.

— Катрин — започвам вместо поздрав и тя ме прекъсва преди да успея да попитам къде е Ана.

— Крисчън, каква приятна изненада да те видя тук — опитва се да надвика шума. Тримата на масата зяпат мен и Елиът враждебно.

— Бях наблизо.

— Кого си довел? — Тя се усмихва прекалено подкупващо на Елиът и ме прекъсва отново. Каква досадна жена!

— Това е брат ми Елиът. Елиът, запознай се с Катрин Кавана. Къде е Ана?