Грей - страница 18

Тя отправя на Елиът още по-широка усмивка и аз оставам изненадан от неговата.

— Май излезе навън да глътне малко чист въздух — отвръща Кавана, без да ме погледне. Интересува я единствено господин Изчукай ги и чупката. Е, с нея съм дотук.

— Навън ли? Къде навън? — провиквам се все пак.

— А. Натам. — Тя сочи двойните врати в края на бара.

Разблъсквам тълпата и тръгвам към вратата, като оставям тримата намръщени младоци с ухилените Кавана и Елиът.

През вратите се вие опашка за дамската тоалетна, а по-навътре виждам друга врата, която води навън. Иронията е, че води към паркинга, откъдето дойдохме с Елиът.

Излизам навън и попадам в кътче непосредствено до паркинга, оградено от кашпа с цветя. Няколко души пушат, пият и си бъбрят. Веднага я забелязвам.

По дяволите! Тя е с фотографа, струва ми се, въпреки че ми е трудно да позная на слабата светлина. Той я е прегърнал, но тя като че ли се опитва да се отскубне от него. Той ѝ шепне нещо, което не чувам, и я целува по челюстта.

— Спри, Хосе. Не! — настоява тя. Опитва се да го отблъсне.

Тя не го иска!

В първия момент ми идва да му откъсна главата. Стискам юмруци и се приближавам до тях.

— Мисля, че дамата каза не.

Гласът ми прозвучава студен и зловещ на това сравнително тихо място, макар да се старая да го овладея.

Хосе пуска Ана и присвива очи към мен с озадаченото изражение на пиян.

— Грей? — тросва се той и аз впрягам цялата си воля, за да не размажа изписалото се на лицето му разочарование.

На Ана започва да ѝ се гади, тя се превива и повръща.

Каква гадост!

— А? Диос мио, Ана! — Хосе отскача с погнуса.

Скапан нещастник!

Без да му обръщам внимание, прибирам косата ѝ, докато тя продължава да повръща всичко, което е погълнала тази вечер. С огромно раздразнение забелязвам, че май не е яла. Прегръщам я през раменете и я повеждам настрани от любопитните погледи.

— Ако ще повръщаш пак, нека да е тук. Ще те придържам. — Тук е по-тъмно. Нека драйфа на спокойствие. Тя повръща пак, разбира се. Жалка работа. След като стомахът ѝ се изпразва, продължава да ѝ се гади и тя се превива от дълги сухи напъни.

Господи, хич не носи.

Най-сетне тялото ѝ се отпуска и решавам, че е приключила. Пускам я и ѝ подавам кърпичката си, която по някакво чудо е пъхната във вътрешния джоб на сакото.

„Благодаря, госпожо Джоунс“.

Тя избърсва уста. Избягва да ме погледне в очите, защото е засрамена. Аз пък се радвам да я видя. Яростта ми към фотографа вече се е стопила. Радвам се, че съм на паркинга на студентски бар в Портланд с госпожица Анастейжа Стийл.

Тя скрива лице в шепи, свива се, след това ме поглежда, все още засрамена. Обръща се към вратата и поглежда злобно над рамото ми. Предполагам, че гледа „приятеля“ си.

— Ще се видим вътре — промърморва Хосе, но аз не се обръщам и за мое огромно удоволствие тя също го пренебрегва и вдига очи към мен.

— Съжалявам — заявява, докато пръстите ѝ усукват мекия лен.

„Добре, хайде да се позабавляваме“.

— За какво съжаляваш, Анастейжа?

— Предимно за обаждането. И за това, че повърнах. О, да, дълъг списък ще стане — шепне тя.

— Всички сме минали през такива неща, може би не чак толкова екстремно като теб. — Защо е толкова забавно да бъзикам тази млада жена? — Човек трябва да си знае мярката, Анастейжа. Винаги съм бил против ограниченията, но това вече надхвърля дори широките граници на допустимото. Навик ли ти е?

Може пък да има проблем с алкохола. Тази мисъл ме стряска и се питам дали не трябва да позвъня на мама, за да ми препоръча клиника.

Ана се мръщи, все едно е ядосана, и малкото V се образува между веждите ѝ, а аз едва сдържам желанието си да го целуна. Когато обаче заговаря, ми се струва разкаяна.

— Не — отвръща тя. — Никога досега не се бях напивала. И мисля, че никога няма да повторя. — Вдига поглед към мен с разфокусирани очи и се олюлява леко. Може да припадне, затова, без да се замисля, я поемам на ръце.

Оказва се изненадващо лека. Тази мисъл ме дразни. Нищо чудно, че се е напила.

— Хайде, ще те заведа у дома.

— Трябва да кажа на Кейт — настоява тя, отпуснала глава на рамото ми.

— Брат ми ще ѝ каже.

— Моля?

— Брат ми Елиът говори с госпожица Кавана.

— О, така ли?

— Беше с мен, когато ти се обади.

— В Сиатъл ли?

— Не, в „Хийтман“.

И гоненето на вятъра се оправда.

— Как ме намери?

— Проследих обаждането ти, Анастейжа. — Тръгвам към колата. Искам да я откарам у тях. — Имаш ли яке или чанта?

— Ами… да. Дойдох и с яке, и с чанта. Крисчън, моля те, нека кажа на Кейт. Ще се тревожи за мен.

Спирам и мълча. Кавана никак не се притесняваше, че тя е навън със зажаднелия за ласки фотограф. Родригес. Така се казваше. Що за приятелка е това момиче? Светлината от бара пада върху разтревоженото ѝ лице.

Колкото и да не ми се иска, я пускам и се съгласявам да я заведа вътре. Хванати за ръце, двамата влизаме в бара и спираме до масата на Кейт. Един от младежите все още седи там, раздразнен и изоставен.

— Къде е Кейт? — надвиква шума Ана.

— Танцува — крещи младежът и кима към дансинга. Ана си взема сакото и чантата, протяга ръка и неочаквано стиска моята.

Застивам на място.

Мама му стара!

Сърцето ми започва да блъска неудържимо, тъмнината се издига на повърхността и впива нокти в гърлото ми.

— На дансинга е — провиква се тя и думите гъделичкат ухото ми, прогонват страха. Неочаквано тъмнината се отдръпва и сърцето ми се успокоява.

Какво?

Извивам очи, за да скрия объркването си, и я повеждам към бара, поръчвам голяма чаша вода и ѝ я подавам.