Грей - страница 153

— Ами… например: „Честит първи работен ден. Дано е минало добре“. Погледът ми попада върху глайдера на бюрото. — И още нещо: „Благодаря за глайдера. Трогнат съм. Вече е поставен на видно място на бюрото ми. Крисчън“.

Цветарката прочита отново текста.

По дяволите, изобщо не отразява онова, което исках.

— Това ли е всичко, господин Грей?

— Да, благодаря.

— Пак заповядайте, господине, и приятен ден.

Поглеждам злобно телефона. Приятен ден на куково лято.

— Човече, какво ти става? — Клод се надига от пода, където току-що съм го тръшнал върху кльощавия му добре трениран задник. — Днес си направо огън и жупел, Грей. — Той се надига бавно, елегантно като голяма котка, която преценява жертвата си. Сами сме за спаринг в тренировъчната зала в мазето на Грей Хаус.

— Вкиснат съм — отговарям.

Изражението му е спокойно, докато се обикаляме.

— Не е много разумно да идваш на ринга, ако мислите ти витаят другаде — подхвърля Клод. Не откъсва очи от мен.

— Откривам, че помага.

— Дай малко наляво. Защити дясното. Вдигни ръка, Грей.

Завърта се, фрасва ме по рамото и едва не ме изкарва от равновесие.

— Съсредоточи се, Грей. Не искам да пренасяш тук простотиите от заседателната зала. Да не би да става въпрос за момиче? Май някое готино дупе ти е пропукало леда. — Той се киска, подиграва се. Получава се. Нанасям среден отстрани, последван от един, след това и от втори удар и той се отплесва назад, а растата му подскача.

— Я си гледай работата, Бастил.

— Леле, май напипахме източника на болката — хили се доволно Клод. Неочаквано замахва, но аз очаквам този удар, блокирам го и замахвам, следва бърз ритник. Този път той отскача, но не крие, че е впечатлен.

— Каквито и гадории да стават в привилегирования ти свят, Грей, получава се. Давай все така.

Сега ще го поваля. Нападам.

Няма много движение на път към къщи.

— Тейлър, може ли да се отклоним?

— Накъде, господине?

— Би ли минал покрай апартамента на госпожица Стийл?

— Добре, господине.

Свикнал съм с болката. Тя е непрекъсната, не си отива. По време на срещите позаглъхва, не е чак толкова натрапчива, едва когато съм сам с мислите си се разгаря и лумва вътре в мен. Колко ли време ще продължи?

Когато приближаваме апартамента ѝ, сърцето ми започва да блъска.

Може пък да я видя.

Тази възможност ме вълнува и същевременно ме тревожи. Разбирам, че не съм мислил за нищо друго, откакто тя си тръгна. Отсъствието ѝ е постоянният ми спътник.

— Карай бавно — нареждам на Тейлър, когато приближаваме блока.

Вътре свети.

Тя си е вкъщи!

Надявам се да е сама и да ѝ липсвам.

Дали е получила цветята ми?

Искам да си погледна телефона, за да проверя дали не ми е изпратила есемес, но не мога да откъсна поглед от прозорците на апартамента ѝ. Може пък да я видя. Дали е добре? Мисли ли за мен? Питам се как е минал първият ѝ работен ден.

— Още веднъж, господине? — пита Тейлър, докато минаваме бавно и апартаментът се скрива от погледите ни.

— Не. — Поемам си жадно въздух. Дори не съм забелязал, че съм спрял да дишам. Насочваме се към Ескала и аз преглеждам имейлите и есемесите с надеждата да има нещо от нея… но няма нищо. Получил съм есемес от Елена.

●Добре ли си?●

Не му обръщам никакво внимание.

В апартамента ми е тихо; дори не съм забелязвал колко е тихо. Когато Анастейжа я няма, тишината става по-оглушителна.

Отпивам глътка коняк и влизам разсеяно в библиотеката. Каква ирония, че нито веднъж не ѝ показах тази стая, след като знам колко много обича литературата. Надявам се тук да открия някакво спокойствие, защото стаята не пази спомени за нас двамата. Разглеждам всички книги, подредени спретнато и каталогизирани, и отправям поглед към масата за билярд. Тя дали играе билярд? Едва ли.

Представям си я разкрачена на зеленото сукно. Може и да нямаме спомени от тази стая, но умът ми е напълно способен да създаде невероятно еротични образи на прелестната госпожица Стийл.

Не мога да го понеса.

Отпивам още глътка коняк и излизам от стаята.

Вторник, 7 юни 2011

Чукаме се. Чукаме се яко. Отново сме подпрени на вратата на банята. Тя е моя. Потъвам в нея отново и отново.

Не мога да ѝ се наситя: на усещането, на аромата, на вкуса. Стискам косата ѝ, скубя я. Стискам дупето. Тя е увила крака на кръста ми. Не може да помръдне; притиснал съм я. Увила се е около мен като коприна. Ръцете ѝ ме скубят. Точно така. У дома съм и тя е у дома. Това е мястото, на което искам да бъда… вътре в нея…

Тя. Е. Моя. Мускулите ѝ се свиват, когато свършва, стяга се около мен, отметнала е глава. Свършва и ми доставя удоволствие! Изкрещява и аз я следвам… точно така, сладка моя, моя сладка Анастейжа. Тя се усмихва сънено, като упоена, а е толкова сексапилна. Изправя се и ме поглежда, палавата ѝ усмивка трепка по устните ѝ, след това ме отблъсква и отстъпва назад, не казва нищо. Сграбчвам я и се озоваваме в стаята с играчките. Притискам я към пейката. Вдигам ръка, за да я накажа, стискам колан… и тя изчезва.

До вратата е. Лицето ѝ е пребледняло, тъжно и тя бавно се понася надалеч… Вратата е изчезнала, тя не спира. Протяга умолително ръце. Ела с мен, шепне тя, но се отдръпва, образът ѝ избледнява… изчезва пред очите ми… стопява се… няма я. Не, крещя аз. Недей! Само че нямам глас. Нямам нищо. Ням съм. Отново съм… ням.

Будя се объркан.

Мама му стара… било е сън. Поредният жив сън.

Този обаче е различен.

По дяволите! Целият съм лепкав. За миг усещам онова отдавна забравено, но познато чувство на страх и възторг — само че сега Елена не ме притежава.