Грей - страница 154

Мили боже, изпразнил съм се като цял отбор. Не ми се е случвало откога? От петнайсетгодишен или от шестнайсет?

Лежа в мрака, отвратен от себе си. Смъквам тениската и се избърсвам. Спермата ми е навсякъде. Подсмихвам се в мрака, въпреки тъпата болка от загубата. Еротичният сън си струва. Останалото… майната му. Обръщам се и съм готов за сън.

Него го няма. Мама седи на канапето. Мълчи. Гледа в стената и от време на време мига. Заставам пред нея, но тя не ме вижда. Махам с ръка и тя ме забелязва, но ме отпраща. Не, въшчице, не точно сега. Той наранява мама. Наранява и мен. Мразя го. Направо ме подлудява. Най-хубаво е, когато сме двамата с мама. Тогава тя е моя. Моята мамичка. Коремчето ме боли. Отново е гладно. В кухнята съм, търся сладки. Бутам един стол към шкафа и се качвам. Намирам кутия крекери. Само те са вътре в шкафа. Сядам на стола и отварям кутията. Останали са два. Изяждам ги. Вкусни са. Чувам го. Скачам от стола, хуквам към стаята и се хвърлям в леглото. Преструвам се на заспал. Той ме ръчка с пръст. Стой там, малко лайненце. Сега ще изчукам тази мръсница майка ти. Да не съм видял грозната ти мутра тази вечер. Разбра ли ме? Удря ме по лицето, понеже не отговарям. Или ще гориш, малък нещастнико. Не. Не. Това не ми харесва. Не обичам да ме гори. Боли. Разбра ли, малоумнико? Знам, че той иска да се разплача. Само че е трудно. Не мога да плача. Удря ме с юмрук…

Отново се стряскам и лежа задъхан под бледата утринна светлина, чакам сърцето ми да се успокои, опитвам се да преглътна острия вкус на страх, събрал се в устата ми.

„Тя те спаси от тези гадости, Грей.

Докато тя беше с теб, не преживяваше отново тези спомени. Защо ѝ позволи да си отиде?“

Поглеждам часовника. 5:15. Време е да потичам.

Блокът ѝ ми се струва мрачен; все още е потънал в сенки, утринното слънце не го е докоснало. Точно така. Отговаря на настроението ми. В апартамента ѝ е тъмно, а пердетата на стаята, която гледах преди, са дръпнати. Сигурно това е нейната стая.

Господи, надявам се да спи сама. Представям си я сгушена на бялото метално легло, една малка топчица, наречена Ана. Дали мисли за мен, сънува ли ме? Има ли кошмари, в които участвам и аз? Забравила ли ме е вече?

Никога не съм се чувствал толкова нещастен, дори като тийнейджър. Може би преди да стана Грей… спомените ме връщат назад. Не, не, не и когато съм буден. Това е вече прекалено. Вдигам качулката и се облягам на гранитната стена. Скривам се в отсрещния вход. Ужасна мисъл изскача в ума ми — че мога да стоя тук седмица, месец… дори година. Ще наблюдавам, ще чакам, само и само да зърна момичето, което беше мое. Болезнена работа. Превърнах се в онова, за което тя ме обвиняваше — неин преследвач.

Не мога да продължавам по този начин. Трябва да я видя, да се уверя, че е добре. Трябва да залича последния образ: тя е наранена, унизена, победена… и ме напуска.

Когато се връщам в Ескала, Гейл ме чака със закуската.

— Не съм го искал.

Имам предвид омлета, който поставя пред мен.

— Тогава ще го изхвърля, господин Грей — заявява тя и посяга към чинията. Много добре знае, че ненавиждам да се хвърля храна, но не трепва под строгия ми поглед.

— Направили сте го нарочно, госпожо Джоунс.

Каква досадна жена!

Тя се усмихва, малка победоносна усмивка. Мръщя се, но тя не трепва и все още притиснат от спомена за снощния кошмар, аз изяждам закуската си.

Може ли просто да звънна на Ана и да я поздравя? Дали ще приеме обаждането ми? Плъзвам поглед към глайдера на бюрото. Тя поиска да се разделим. Би трябвало да уважа решението ѝ и да я оставя на мира. Само че много искам да чуя гласа ѝ. За момент се замислям дали да не ѝ звънна и да затворя, само и само да чуя гласа ѝ.

— Крисчън? Крисчън, добре ли си?

— Извинявай, Рос, какво каза?

— Малко си разсеян. Никога не съм те виждала в подобно състояние.

— Добре съм — сопвам се.

„Мама му стара, Грей, съсредоточи се“.

— Какво каза?

Рос ме гледа подозрително.

— Казвам, че СИП имат по-големи финансови затруднения, отколкото мислехме. Да продължаваме ли?

— Да — отвръщам разпалено. — Продължаваме.

— Екипът им ще дойде днес следобед, за да подпишат предварително споразумение.

— Добре. Кажи ми сега за последното ни предложение за Еймън Кавана.

Ставам и гледам замислено през пролуките на дървените щори към Тейлър, който е паркирал пред кабинета на Флин. Късен следобед е и продължавам да мисля за Ана.

— Крисчън, с удоволствие ще взема парите ти и ще те наблюдавам как гледаш през прозореца, но гледката не е причината да дойдеш тук — заявява Флин.

Обръщам се към него. Той ме наблюдава с любезно очакване. Въздишам и се отправям към канапето.

— Кошмарите се върнаха. Никога не са били чак толкова тежки.

Флин извива вежди.

— Същите ли?

— Да.

— Какво се е променило? — Той навежда глава на една страна и чака отговора ми. Тъй като мълча, добавя: — Крисчън, струваш ми се адски нещастен. Нещо се е случило.

Чувствам се както с Елена: част от мен не иска да му каже, защото тогава ще се окаже истина.

— Запознах се с едно момиче.

— И?

— Тя ме напусна.

Той ме поглежда изненадано.

— И преди са те напускали жени. Какво беше различно този път?

Гледам го с празен поглед:

Защо е различно ли? Защото Ана е различна.

Мислите ми се сливат в пъстра плетеница: тя не беше подчинена. Не бяхме подписали договор. Тя нямаше сексуален опит. Тя беше първата жена, която искам повече от секса. Господи, какво ли не опитах за пръв път с нея: първото момиче, до което съм спал, първата девственица, първата, която запознах със семейството си, първата, която возих в Чарли Танго, първата, която заведох да лети.