Грей - страница 155

Да… просто тя е различна.

Флин прекъсва мислите ми.

— Въпросът е съвсем простичък, Крисчън.

— Тя ми липсва.

Лицето му си остава мило и загрижено, но не издава нищо.

— Нито една от предишните жени ли не ти е липсвала?

— Нито една.

— Значи у нея има нещо различно — продължава той.

Свивам рамене, но той продължава:

— Имаше ли с нея договорна връзка? Тя подчинена ли беше?

— Надявах се да стане. Само че това не е за нея.

Флин се мръщи.

— Не разбирам.

— Наруших едно от правилата си. Преследвах това момиче, мислех, че тя ще прояви интерес, а се оказа, че цялата тази работа не е за нея.

— Разкажи ми какво се случи.

Стената на язовира се пръсва и аз разказвам събитията от последния месец, от мига, в който Ана падна в офиса ми, до мига, в който излезе от апартамента в неделя сутринта.

— Така. Доста се е натрупало от последния път, когато разговаряхме. — Той потрива брадичка и ме гледа. — Проблемите са много, Крисчън. Искам обаче да ми кажеш как се почувства, когато тя ти каза, че те обича.

Поемам си рязко въздух и стомахът ми се свива от страх.

— Ужасен — прошепвам.

— Разбира се. — Той клати глава. — Съвсем не си чудовището, за което се мислиш. Ти си напълно достоен за обич, Крисчън. Знаеш го много добре. Казвал съм ти го много пъти. Само според теб не е така.

Поглеждам го косо, без да обръщам внимание на утешителните му думи.

— А сега как се чувстваш? — пита той.

Изгубен. Чувствам се напълно изгубен.

— Тя ми липсва. Искам да я видя. — Отново минавам на режим изповед заради всичките си грехове: черната нужда да я притежавам, сякаш тя е наркотик.

— И това е така, въпреки че тя не е в състояние да задоволи нуждите ти. Независимо от всичко тя ти липсва.

— Да, Джон. Тя не може да бъде каквато аз я искам, а аз не мога да бъда какъвто тя иска да съм.

— Сигурен ли си?

— Тя си тръгна.

— Тръгнала си е, защото си я нашибал с колан. Ако не харесва вкусовете ти, не можеш да я виниш.

— Да, не мога.

— А мислил ли си да започнеш връзка с нея според нейните условия и предпочитания?

Какво? Зяпвам го шокиран. Той продължава:

— Сексуалните преживявания с нея задоволяваха ли те?

— Да, разбира се — сопвам се подразнено. Той не обръща никакво внимание на тона ми.

— А задоволителен ли беше боят, който ѝ нанесе?

— Много.

— Искаш ли да го направиш отново?

Да ѝ причиня отново същото ли? И тя отново да си тръгне от мен, така ли?

— Не.

— Защо?

— Защото не ѝ харесва. Нараних я. Наистина я нараних… и тя не може… тя не иска… На нея не ѝ допада. Ядоса се. Ама много се ядоса. — Изражението ѝ, наранените ѝ очи ще ме преследват още дълго… така че не искам никога повече да ставам причината за този поглед.

— Изненадан ли си?

Клатя глава.

— Тя побесня — прошепвам. — Не я бях виждал толкова ядосана.

— Как те накара да се почувстваш това?

— Безпомощен.

— И това познато чувство ли е? — продължава да пита той.

— В какъв смисъл познато? — Ама какви ги плещи този?

— Не се ли позна? Нещо във връзка с миналото? — Въпросът му ме вади от равновесие.

Мама му стара, разнищвали сме този въпрос сто пъти.

— Не. Различно е. Връзката, която имах с госпожа Линкълн, беше коренно различна.

— Не говорех за госпожа Линкълн.

— А за какво? — Гласът ми е едва доловим, защото най-неочаквано разбирам накъде бие.

— Много добре знаеш.

Опитвам се да си поема въздух, притиснат от безпомощността и яростта на слабо дете. Точно така. Ярост. Дълбока, вбесяваща ярост… и страх. Тъмнината се завихря гневно вътре в мен.

— Не е същото — съскам през зъби, докато се опитвам да овладея избухването.

— Добре, не е — примирява се Флин.

Само че образът на яростта ѝ сам изниква в ума ми.

„Това ли е, което искаш? Да ме докараш до това състояние ли?“

Това укротява гнева ми.

— Разбирам какво се опитвате да направите, докторе, но сравнението не е точно. Тя поиска да ѝ покажа. Тя е разумен възрастен човек, за бога. Можеше да каже някоя от кодовите думи. Трябваше да ми каже да спра. Обаче не го направи.

— Знам, знам… — Той вдига ръце. — Просто се опитвам да изтъкна нещо, Крисчън. Ти си гневен човек и имаш основание да бъдеш гневен. В момента няма да говорим за това — очевидно е, че страдаш, и целият смисъл на срещите ни е да стигнеш до положение, в което приемаш нещата и се чувстваш комфортно. — Той млъква. — Това момиче…

— Анастейжа — подхвърлям раздразнено.

— Анастейжа. Очевидно ти е оказала огромно влияние. Като те е напуснала и е събудила потискани спомени за самота и тормоз.

Поемам си дълбоко дъх. Затова ли е толкова болезнено? Защото тя означава повече, много повече?

— Трябва да помислиш за това къде искаш да бъдеш — продължава Флин. — На мен ми се струва, че искаш да си с това момиче. Тя ти липсва. Искаш ли да бъдеш с нея?

Да бъда с Ана ли?

— Да — прошепвам.

— Тогава се съсредоточи върху тази цел. Пак се връщаме към онова, за което ти говорих на последните ни срещи — фокуса към решението. Ако тя е влюбена в теб, както сама ти е казала, сигурно страда като теб. Затова повтарям въпроса си: замислял ли си се за по-конвенционална връзка с това момиче?

— Не.

— А защо?

— Защото дори не ми е минавало през ум, че мога да се справя.

— Ако тя не е готова да ти бъде подчинена, ти не можеш да играеш ролята на доминант.

Поглеждам го гневно. Това не е роля — аз съм си такъв. Незнайно откъде си припомням имейл до Анастейжа. „… при доминантно-подчинените връзки цялата сила е в ръцете на подчинения. Тоест в твои ръце. И ще го повторя пак — ти си тази, която държи силата. Не аз“. Ако тя не иска да го прави, значи и аз не искам.