Грей - страница 20

●Дадено.

Дано ти се отвори парашутът.

Имаш голяяяма нужда. ;)●

Изсумтявам, след като прочитам отговора му.

„Имам голяяяма нужда, Елиът. Голяяяма“.

Отварям работния имейл и започвам да чета.

Събота, 21 май 2011

След около два часа си лягам. Минава два без петнайсет. Тя спи дълбоко, не е мръднала. Събличам се, слагам си долнището на пижамата и тениска и лягам до нея. Тя е пълен аут — едва ли ще започне да се мята и да ме докосне. Поколебавам се за момент, когато мракът в мен се надига, но не се показва на повърхността, и знам, че е така, защото наблюдавам хипнотичното повдигане и спускане на гърдите ѝ и дишам в синхрон с нея. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. Вдишвам. Издишвам. И така няколко секунди, минути, часове, не знам колко време я наблюдавам. Докато тя спи, разглеждам всеки сантиметър от прекрасното ѝ лице. Тъмните ѝ мигли потрепват, устните ѝ са леко разтворени и виждам белите ѝ зъби. Тя прошепва нещо неразбираемо, езикът ѝ се стрелва навън и облизва устните. Възбуждащо е, невероятно възбуждащо. Най-сетне заспивам дълбоко, без сънища.

Когато отварям очи, е тихо и за момент се чудя къде съм. А, да. В „Хийтман“. Часовникът на нощното шкафче показва 7:43.

Кога за последно съм спал до толкова късно?

„Ана“.

Обръщам бавно глава и виждам, че тя спи дълбоко, обърната към мен. Красивото ѝ лице е толкова нежно, когато е отпуснато.

Никога не съм спал с жена. Изчукал съм доста, но да се събудя до привлекателна млада жена е нещо ново и стимулиращо. Членът ми е съгласен.

„Тази работа няма да я бъде“.

С огромно неудоволствие ставам и обличам анцуга, за да отида да потичам. Трябва да изгоря цялата тази… излишна енергия. Докато се преобувам, се опитвам да си спомня кога за последен път съм спал толкова добре.

Влизам в хола и включвам лаптопа, проверявам пощата и отговарям на два мейла от Рос и на един от Андреа. Отнема ми малко повече време от обикновено, защото се разсейвам от мисълта, че Ана спи в съседната стая. Интересно как ли ще се почувства, когато се събуди.

С махмурлук. „Ох“.

В минибара откривам бутилка портокалов сок и го наливам в чаша. Когато влизам, тя продължава да спи, косата ѝ е като махагонов водопад на възглавницата, а завивките са се плъзнали под кръста. Тениската ѝ се е вдигнала, оголила е корема и пъпа. Тази гледка кара тялото ми отново да реагира.

„Мамка му, Грей, престани да зяпаш момичето“.

Трябва да изляза преди да направя нещо, за което ще съжалявам. Оставям чашата на нощното шкафче и влизам в банята, вадя два ибупрофена от несесера за пътуване и ги оставям до чашата с портокалов сок.

Поглеждам за последно Анастейжа Стийл — първата жена, с която съм спал — и излизам да потичам.

Когато се връщам, в хола има торбичка от магазин, който не познавам. Надничам вътре и виждам дрехите за Ана. Доколкото виждам, Тейлър се е справил добре, при това е смогнал преди девет.

Този човек е истинско чудо!

Чантата ѝ е на канапето, където съм я оставил снощи, а вратата към спалнята е затворена, затова предполагам, че не си е тръгнала и все още спи.

Какво облекчение. Разглеждам менюто на румсървиса и решавам да поръчам храна. Тя ще е гладна, когато се събуди, но аз нямам представа какво ще яде, затова ще поръчам цялото сутрешно меню. Съобщават ми, че ще отнеме около половин час.

Време е да събудя прелестната госпожица Стийл — спала е достатъчно.

Грабвам кърпата, с която ходя да тичам, и плика, чукам на вратата и влизам. С огромно удоволствие забелязвам, че тя седи на леглото. Таблетките ги няма, изпила е и сока.

Браво на момичето!

Пребледнява, когато влизам.

„Дръж се небрежно, Грей. Нали не искаш да те обвинят в отвличане“.

Тя затваря очи и аз решавам, че го прави, защото е смутена.

— Добро утро, Анастейжа. Как си?

— По-добре, отколкото заслужавам — мърмори тя, докато оставям плика на стола. Вдига лице към мен. Очите ѝ са невъзможно големи и сини и въпреки че косата ѝ е в пълен безпорядък, тя изглежда… зашеметяващо.

— Как дойдох тук? — пита тя плахо, сякаш се страхува от отговора.

„Дай ѝ кураж, Грей“.

Сядам на ръба на леглото и се придържам към фактите.

— След като припадна, не исках да рискувам кожената тапицерия на колата си като те карам чак до вас, така че те докарах тук — обяснявам.

— Ти ли ме сложи да легна?

— Да.

— Повръщах ли пак? — пита тя още по-тихо.

— Не. — „Слава богу“.

— Ти ли ме съблече?

— Да. — „Кой друг да те съблече?“

Тя се изчервява и най-сетне цветът се връща в бузите ѝ. Съвършени зъби захапват долната устна. Потискам един стон.

— Нали… не сме… — прошепва тя и свежда очи към ръцете си.

„Господи, тя за животно ли ме мисли?“

— Анастейжа, ти беше в безсъзнание, а некрофилията не ми е по вкуса — отвръщам сухо. — Обичам жените ми да имат усет и да са отзивчиви. — Тя се отпуска от облекчение, което ме кара да се питам дали не ѝ се е случвало и преди да е припадала и да се е будила в леглото на непознат, след което да е разбрала, че той я е изчукал без нейно съгласие. Може пък това да е начинът на действие на фотографчето. Тази мисъл е неприятна. Спомням си обаче признанието ѝ от снощи, че никога досега не се е напивала. Добре че не ѝ е станало навик.

— Много се извинявам — шепне тя, гласът ѝ е пълен със срам.

По дяволите! Май трябва да пипам по-внимателно.

— Като цяло беше забавна вечер. Едва ли ще я забравя скоро. — Надявам се да прозвучи помирително, но веждите ѝ се свиват.

— Не беше нужно да ме следиш с разни джаджи ала Джеймс Бонд, с каквито се занимавате в компанията ти.