Грей - страница 21
Леле! Сега взе, че се вкисна. Защо?
— Първо, програмата за проследяване на мобилни телефони може да се свали от интернет.
„Е, не точно…“
— Второ, компанията ми не се занимава с разработване на устройства за следене.
Усещам как ще кипна, но вече съм набрал скорост.
— И трето, ако не бях дошъл да те прибера, щеше да си в кревата на оня фотограф, а ако не ме лъже паметта, ти никак не пламтеше от ентусиазъм от настоятелното му ухажване.
Тя примигва няколко пъти, след това избухва в смях.
За пореден път ми се смее!
— От кой средновековен летопис си изскочил? Говориш като придворен рицар.
Очарователна е. Успява да ме извади от черупката ми — отново! — и това някак си ме радва. Не се залъгвам обаче, че съм рицар в бляскави доспехи. Боже, тя да не би да остане с погрешно впечатление? Макар да не е в моя полза, се чувствам длъжен да я предупредя, че в мен няма нищо рицарско и благородно.
— Не, Анастейжа, не мисля. Черен рицар… може би. — Ако само знаеше… а и защо говорим за мен? — Яде ли нещо снощи?
Тя клати глава.
Знаех си аз!
— Трябва да ядеш. Затова ти стана толкова зле. Говоря сериозно. Правило номер едно при пиенето!
— Ще ми се караш ли още?
— Това ли правя?
— Така ми се струва.
— Имаш късмет, че само ти се карам.
— Какво искаш да кажеш?
— Ако беше моя, нямаше да можеш да си седнеш на дупето поне една седмица след сензационното ти представление снощи. Пила си, без да ядеш. И не само си пила, ами си се и напила. — Страхът, загнездил се в стомаха ми, ме изненадва: толкова безотговорно поведение, изложила се е на риск. — Не искам дори да си помислям какво можеше да ти се случи.
Тя се мръщи.
— Щях да се оправя някак. Кейт беше с мен.
— А фотографът? — сопвам се аз.
— Мисля, че Хосе просто не беше на себе си — обяснява тя, за да ме успокои, и замята разрошената си коса през рамо.
— Е, следващия път, когато не е на себе си, ще трябва някой да го научи на малко обноски.
— Обичаш да контролираш дисциплината — озъбва се тя.
— О, Анастейжа, дори нямаш представа колко си права!
Представям си я окована за пейката ми, обелен корен от джинджифил пъхнат в дупето ѝ, за да не може да стиска бедра, а след това се сещам, че мога да използвам колан или каиш. Точно така… Това ще я научи на повече отговорност. Мисълта ми се струва невероятно примамлива.
Тя ме наблюдава ококорено, замаяна е и аз се чувствам неловко. Да не би да умее да чете мислите ми? Или просто гледа едно красиво лице?
— Ще си взема душ, освен ако не искаш да влезеш първа — заявявам, но тя продължава да ме зяпа. Дори с отворена уста пак е прекрасна. Направо е неустоима и аз си позволявам да я докосна, проследявам линията на бузата ѝ с палец. Дъхът ѝ застива в гърлото, докато галя меката ѝ долна устна.
— Анастейжа, дишай — шепна преди да стана и да ѝ кажа, че ще донесат закуската след петнайсет минути. Тя не отговаря. Поне веднъж голямата ѝ уста мълчи.
Влизам в банята и си поемам дълбоко дъх, събличам се и влизам под душа. Изкушавам се да си бия една чекия, но познатият страх, че ще ме спипат и разкрият, останал от едно време, ме спира.
Елена изобщо няма да се зарадва.
Стари навици.
Докато водата плющи по главата ми, си мисля за последните минути с предизвикателната госпожица Стийл. Тя е все още тук, в леглото ми, което означава, че не съм ѝ чак толкова противен. А и как притаяваше дъх, как погледът ѝ ме следеше из стаята…
Да. Има надежда.
Дали обаче от нея ще излезе добра подчинена?
Очевидно е, че няма никаква представа от живота. Тя дори не е в състояние да изрече „чукам“ или „секс“, или каквото там колежанчетата използват като евфемизъм за чукането в днешно време. Тя е напълно невинна. Сигурно само се е натискала с някое и друго момче като фотографчето.
Мисълта, че се е натискала с някого, ме дразни.
Мога просто да я попитам дали се интересува.
Не. Трябва да ѝ покажа какво я чака, ако се съгласи да имаме връзка.
Да видим как ще мине закуската.
Изплаквам сапуна и оставам под горещата струя, за да събера мислите си за втори рунд с Анастейжа Стийл. Спирам водата, излизам изпод душа и дръпвам кърпа. Поглеждам се в огледалото и решавам днес да пропусна бръсненето. Скоро ще донесат закуската и съм гладен. Бързо си мия зъбите.
Когато отварям вратата на банята, тя е станала от леглото и си търси дънките. Прилича на прословутата стресната кошута — дълги крака и огромни очи.
— Ако си търсиш джинсите, дадох да ги изперат. — Наистина има страхотни крака. Не бива да ги крие в панталони. Тя присвива очи и имам чувството, че се кани да спори с мен, затова ѝ казвам защо. — Беше ги оповръщала.
— О! — ахва тя.
„Точно така. „О“. Сега ще кажете ли нещо, госпожице Стийл?“
— Пратих Тейлър да купи нови, и обувки също. В плика на стола са. — Кимам към плика.
Тя извива вежди — сигурно е изненадана.
— Ще… ще вляза да се изкъпя — промърморва, а след секунда размисъл добавя: — Благодаря!
Взима си чантата, заобикаля ме, хуква към банята и заключва вратата.
Хм… ако имаше как, щеше да се шмугне в банята още по-бързо.
„По-далече от мен“.
Май съм прекалил с оптимизма.
Обезсърчен, се бърша бързо и се обличам. В хола проверявам имейлите си, но няма нищо спешно. Прекъсва ме почукване на вратата. Отварям и виждам две млади жени от румсървиса.
— Къде да сервираме закуската, господине?
— На голямата маса.
Докато влизам обратно в спалнята, забелязвам как се споглеждат, но не им обръщам внимание и потискам чувството за вина заради огромното количество храна, което съм поръчал. Няма начин да изядем всичко.
