Грей - страница 28

„Добър избор, Грей“.

— Много си кротка и дори вече не се изчервяваш. Знаеш ли, мисля, че не съм те виждал по-бледа. Какво има, Анастейжа? Гладна ли си?

Тя клати глава и отпива отново. Може пък да има нужда от малко алкохол, за да ѝ дойде куражът.

— Много голям апартамент имаш — отбелязва срамежливо.

— Голям?

— Да, голям.

— Голям е, да. — Така си е, повече от хиляда квадратни метра.

— Свириш ли? — Тя гледа пианото.

— Да.

— Добре ли?

— Да.

— Естествено. Има ли нещо, което не умееш да вършиш добре?

— Да… няколко неща.

Да готвя.

Да се шегувам.

Да водя приятни и неангажиращи разговори с жена, която ме привлича.

Да бъда докосван…

— Ще седнеш ли? — Соча канапето. Тя кима рязко и разбирам, че иска. Поемам ръката ѝ и я повеждам натам, а тя сяда и ме поглежда закачливо.

— Какво те развесели така? — питам и сядам до нея.

— Защо ми подари „Тес от рода Д’Ърбървил“?

„Накъде тръгнаха нещата?“

— Ами ти каза, че харесваш Томас Харди.

— И това е единствената причина?

Не искам да ѝ кажа, че това е моето първо копие и че е било по-добрият избор от „Невзрачният Джуд“.

— Изглеждаше подходяща. Мога да съм висок, невъзможен, нереален идеал като Ейнджъл Клеър, но мога и да те унижа, да те завлека надолу като Алек Д’Ърбървил. — Отговорът беше достатъчно искрен и в него имаше известна ирония. Онова, което се канех да ѝ предложа, щеше да е много далече от очакванията ѝ.

— Ако имам само два избора, бих приела втория — прошепва тя.

„По дяволите. Нали това искаш, Грей?“

— Анастейжа, спри да хапеш тази устна! Разсейваш ме. Знаеш ли наистина какво говориш?

— Затова съм тук — отвръща тя; зъбите ѝ са оставили вдлъбнатинки по долната устна, която блести от вино.

Ето пак: тя ме обезоръжава, изненадва ме на всяка крачка. Членът ми е съгласен.

Приближаваме към сделката, но преди да се спрем на подробностите, тя трябва да подпише споразумението. Извинявам се и отивам в кабинета си. Договорът и споразумението са готови на принтера. Оставям договора на бюрото — не знам дали ще стигнем до него, — захващам споразумението с телбод и го занасям на Ана.

— Това е споразумение за конфиденциалност. — Поставям го на масичката за кафе пред нея. Тя го поглежда объркана и изненадана. — Адвокатът ми го изисква от мен — добавям. — Ако решиш да избереш втория вариант, ще се наложи да го подпишеш.

— А ако не искам да подпиша нищо?

— Тогава… високите идеали на Ейнджъл Клеър… е, поне в по-голямата част от книгата е така. И няма да мога да те докосна. Ще те изпратя у вас със Стивън и ще направя всичко по силите си, за да те забравя. — Безпокойството ми набъбва; тази сделка като нищо може да се скапе.

— Какво пише в това споразумение?

— Че нямаш право да разпространяваш и споделяш информация, касаеща нашите отношения, пред никого и никога.

Тя се вглежда в лицето ми и аз не мога да определя дали е объркана, или ѝ е неприятно.

Може да е както едното, така и другото.

— Добре, ще подпиша — решава тя.

Толкова лесно! Подавам ѝ химикалката си „Мон Блан“ и тя я приближава към линията за подпис.

— Няма ли да го прочетеш? — питам аз, неочаквано обзет от раздразнение.

— Не.

— Анастейжа, винаги трябва да четеш това, което подписваш. — Как е възможно да е толкова глупава! На нищо ли не са я научили родителите ѝ.

— Крисчън, как не разбра досега, че не бих говорила за нас пред никого, дори и пред Кейт? Така че няма никакво значение дали ще подпиша това споразумение, или не. Ако за теб или за твоя адвокат това е толкова важно, ще подпиша.

Тя има готов отговор за всичко. Интересно.

— Едно на нула за вас, госпожице Стийл — отбелязвам сухо.

След като ме поглежда неодобрително, тя подписва.

Преди да започна да говоря по същество, тя пита:

— Това означава ли, че тази вечер ще правим любов?

Какво?

Аз ли?

Да правя любов?

„Грей, трябва на мига да ѝ избием подобни мисли от главата“.

— Не, Анастейжа. Не означава това. Първо, аз не правя любов, а чукам… яко.

Тя ахва. Това я кара да се позамисли.

— Второ, има още доста документи, през които трябва да минем. И трето, ти изобщо нямаш представа в какво се забъркваш. Все още можеш да си тръгнеш. Ела да ти покажа стаята с играчките ми.

Тя е озадачена.

— Искаш да играеш на Х-бокса си ли?

Разсмях се с глас.

О, боже!

— Не, Анастейжа, няма Х-бокс, няма плейстейшън. Ела.

Ставам и ѝ подавам ръка, а тя я поема с готовност. Повеждам я към коридора и нагоре и спирам пред вратата на стаята за игра. Сърцето ми думка в гърдите.

Това е то. Играеш — плащаш. Бил ли съм някога досега толкова нервен? Разбирам, че желанията ми зависят от завъртането на ключа, затова отключвам и в същия момент изпитвам желание да ѝ вдъхна кураж.

— Можеш да си тръгнеш, ако пожелаеш и когато пожелаеш. Хеликоптерът е на изчакване, ще те закара там, където поискаш да идеш. Ако искаш, може да останеш през нощта и да се прибереш сутринта. Каквото и да решиш, ще те разбера.

— Просто отвори шибаната врата, Крисчън — настоява тя с инатливо изражение, кръстосала ръце пред себе си.

Това е кръстопътят. Не искам тя да избяга. Никога обаче не съм се чувствал толкова оголен. Дори по стандартите на Елена… и знам, че е така, защото познавам начина ѝ на живот.

Отварям вратата и влизам след нея в стаята за игра.

Моето безопасно място.

Единственото място, където наистина съм себе си.

Ана застава по средата на стаята и оглежда дрънкулките, които са значителна част от живота ми: камшици, бастуни, леглото, пейката… Мълчи, попива всичко видяно, а единственото, което чувам аз, е оглушителното блъскане на сърцето си, докато кръвта минава с бясна скорост покрай тъпанчетата ми.