Грей - страница 29

Сега вече знаеш.

Това съм аз.

Тя се обръща и ми отправя пронизващ поглед. Чакам да каже нещо, но тя е решила да удължи агонията ми и влиза по-навътре в стаята, а аз съм принуден да я последвам.

Пръстите ѝ докосват велурен камшик, един от любимите ми. Казвам ѝ как се казва, но тя мълчи. Пристъпва към леглото, ръцете ѝ проучват, пръстите пробягват по едната колона с дърворезба.

— Кажи нещо — настоявам. Мълчанието ѝ е нетърпимо. Трябва да знам, ако се кани да бяга.

— Тези неща ти ли ги правиш на хората, или хората ги правят на теб?

Най-сетне!

— Хората ли? — Иска ми се да изсумтя. — Правя това на жени, които го желаят доброволно.

Тя очевидно иска да водим разговор. Има надежда.

Мръщи се.

— Ако има доброволки, защо тогава аз съм тук?

— Защото искам да правя това с теб. Много искам. — Представям си я вързана в различни пози в тази стая и образите превземат въображението ми; на кръста, на леглото, на пейката…

— О! — прошепва тя и пристъпва към пейката. Очите ми са привлечени към любопитните ѝ пръсти, които галят кожата. Докосването ѝ е изпълнено с любопитство, бавно, чувствено — тя изобщо има ли представа?

— Садист ли си?

— Доминант съм — отвръщам бързо, с надеждата разговорът да продължи.

— Какво означава това? — пита тя шокирано, поне така ми се струва.

— Означава, че искам ти по своя воля да ми се подчиниш, във всяко отношение.

— Защо да го правя?

— За да ми доставиш удоволствие — шепна аз. „Имам нужда да го направиш“. — По-простичко казано, искам да искаш да ме задоволиш.

— Как мога да го направя?

— Имам правила и искам ти да се съобразяваш с тях. Те са за твое добро, в твоя полза, но и за мое удовлетворение. Ако спазваш тези правила, както аз искам, ще те награждавам. Ако не ги спазваш, ще те наказвам и ще се научиш.

„Нямам търпение да те обуча. Във всяко отношение“.

Тя разглежда бастуните зад пейката.

— И как всичко това влиза в тази схема? — Махва с ръка към набора „играчки“.

— Влизат в пакета — награда и наказание.

— Да разбирам ли, че се възбуждаш, ако упражняваш волята си над мен?

„Червена точка, госпожице Стийл“.

— Става дума за спечелването на уважението и на доверието ти, за да ми позволиш да упражня волята си над теб. — Трябва ми разрешението ти, миличка. — Бих изпитал огромно удоволствие, дори радост от твоето подчинение. Колкото повече се подчиняваш, толкова по-голямо ще е моето удоволствие. Уравнението е просто.

— Добре, а какво получавам аз от тази работа?

— Мен. — Свивам рамене. „Това е всичко, сладурче. Получаваш ме целия. Ти също ще откриеш наслада…“

Тя се ококорва за частица от секундата, докато ме наблюдава мълчаливо. Колко дразнещо.

— Не казваш нищо, Анастейжа. Много бих искал да знам какво мислиш. Нека се върнем долу. Там поне мога да се съсредоточа. Ужасно ми е трудно да те гледам тук, в тази стая, и да запазвам самообладание.

Протягам ръка и за пръв път тя вдига поглед от ръката ми към лицето ми, колебае се.

По дяволите!

Уплаших я.

— Няма да те нараня, Анастейжа.

Тя отпуска предпазливо ръката си в моята. Във възторг съм. Тя не избяга.

Облекчен, решавам да ѝ покажа спалнята на подчинената.

— Ако решиш да се съгласиш, трябва преди това да ти покажа.

Повеждам я по коридора.

— Това ще е твоята стая. Можеш да си я обзаведеш както искаш. Да сложиш каквото искаш, в каквито цветове искаш.

— Моята стая? Очакваш да се преместя тук? — прописква тя, неспособна да повярва.

Изглежда, трябваше да оставя тази част за по-късно.

— Не за през цялото време — уверявам я. — Да речем, от петък до неделя. Трябва да говорим за това, ще се разберем. Ако изобщо се съгласиш.

— Ще спя тук, така ли?

— Да.

— Не с теб?

— Не. Казах ти, че не спя с никого… освен с теб след като се напиеш.

— Къде спиш ти?

— Стаята ми е долу. Ела, сигурно си огладняла.

— Странно, но някак си загубих апетита — заявява тя с вече познатото ми инатливо изражение.

— Трябва да се храниш, Анастейжа.

Хранителните ѝ навици ще са един от първите въпроси, над които ще поработя, ако се съгласи да стане моя… това и нервното мърдане и шаване.

„Престани да избързваш, Грей!“

— Напълно съзнавам, че не те водя към нещо бляскаво. Напротив, този път е много мрачен. Ето защо, Анастейжа, искам да обмислиш много добре.

Тя ме следва надолу към хола.

— Вероятно имаш доста въпроси. Подписала си споразумението, значи можеш да ме питаш всичко, което не ти е ясно и което искаш да знаеш. Ще ти отговоря.

Ако тази работа се получи, тя ще трябва да говори с мен. В кухнята отварям хладилника и вадя огромно плато със сирене и грозде. Гейл не е очаквала да си доведа компания и това не е достатъчно… Питам се дали да не поръчам храна. Мога и да я изведа.

Като на среща.

Поредната среща.

Не искам да я подлъгвам по този начин.

Аз не ходя по срещи.

Единствено с нея…

Дразнеща мисъл. В кошницата за хляб има прясна франзела. Хляб и сирене би трябвало да са достатъчни. А и тя каза, че не е гладна.

— Седни. — Посочвам един от високите столове.

Ана сяда и ме поглежда равнодушно.

— Спомена за някакви документи.

— Да.

— За какво са те?

— Освен споразумението за конфиденциалност има и договор, в който пише какво можем и какво трябва и какво не трябва да правим. Аз трябва да знам твоите лимити и ти трябва да знаеш моите. Това е консенсус, Анастейжа.

— А ако не се съглася да почвам изобщо?

Мамка му!

— Няма проблем — лъжа аз.

— Но тогава няма да имаме никаква връзка.