Гората - страница 100

Затварям очи. Представям си всичко това. Виждам как острието се забива в свежата кожа, бликва кръв, силата на живота напуска младото тяло. Мисля си и за друго: докато колят Марго Грийн, аз се любя с приятелката си едва на няколкостотин метра от мястото. Сигурно може да се открие нещо покъртително в това съседство на най-ужасното сред човешките деяния с най-прекрасното от тях, но сега ми е невъзможно да го съзра.

— За известно време никой не помръдва. Всички са застинали по местата си. След това Уейн се усмихва към останалите и казва:

— Благодаря за съдействието.

Аз смръщвам вежди, но сякаш започвам да разбирам: Камил е подмамила Марго в гората. Джил я е завързал…

— Тогава Уейн вдига бръснача високо. Джил каза, че за всички става ясно колко е доволен от стореното. Гледа в захлас мъртвото тяло на Марго. У него се събужда жажда. Тръгва към тях. Те побягват в различни посоки. Уейн ги преследва. Джил бяга километри. Не знам какво точно е станало. Но можем да се досетим. Уейн настига Дъг Билингхем. И го убива. Но Джил успява да се спаси. Също и вашата Камил.

Медицинската сестра се появява отново.

— Съжалявам, господин Коупланд. Трябва да ви премеря пулса и кръвното.

Кимвам й да влезе. Минава време, преди да успокоя дишането си. Усещам как сърцето се мъчи да изскочи навън. Отново. Ако не се успокоя, ще ме оставят тук завинаги.

Сестрата работи бързо и мълчаливо. Госпожа Перес се оглежда наоколо, сякаш е току-що влязла. Сякаш едва сега забелязва къде се намира. Опасявам се, че ще загубя контакт с нея.

— Всичко е наред — казвам й аз.

Тя кимва.

Сестрата привършва.

— Днес ви изписват — осведомява ме тя.

— Превъзходно.

Тя се усмихва едва-едва и ни оставя сами. Чакам госпожа Перес да продължи.

— Джил е смразен от ужас, разбира се. Можете да си го представите. Също и сестра ви. Трябва да видите нещата от тяхна гледна точка. Те са млади. За малко да ги убият. Пред очите им е заклана Марго Грийн. Но вероятно най-страшни за тях остават думите на Уейн Стъйбънс: „Благодаря за съдействието“. Нали разбирате?

— Той ги превръща в съучастници.

— Да.

— И какво правят по-нататък?

— Просто се крият. Повече от едно денонощие. Двете с вашата майка полудяхме от страх. Мъжът ми бе у дома в Ървингтън. Вашият баща беше в лагера. Но той участваше в издирването. Бях заедно с майка ви, когато телефонът иззвъня. Джил знаеше номера на монетния автомат в дъното на кухнята. Звъня три пъти по ред, но всеки път затваряше, дочул чужд глас. И тогава, повече от денонощие след изчезването им, слушалката вдигнах аз.

— И Джил ви разказа какво е станало.

— Точно така.

— Казахте ли на мама?

Тя кимва. Започвам да разбирам.

— Говорихте ли с Уейн Стъйбънс?

— Не се наложи. Той сам потърси майка ви.

— Какво й каза?

— Нищо заплашително. Но й изяснил картината. Осигурил си бе алиби за тази нощ. И знаете ли, ние бяхме вече наясно.

— С кое?

— Братът на Джил, моят Едуард, лежеше в затвора. Самият Джил имаше малко петно в досието си — откраднали кола с неколцина приятели. Вашето семейство бе бедно, моето — също. Работата бе доста оплескана. Полицията щеше да се заинтересува защо сестра ви е подмамила Марго Грийн в гората. Уейн си беше опекъл баницата. Той бе богат я обаятелен. Лесно щеше да си осигури най-качествена защита. Вие сам сте прокурор, господин Коупланд. Вие кажете: ако Джил и Камил се бяха появили на сцената, кой би им повярвал?

Затварям очи.

— И вие ги посъветвахте да си останат скрити.

— Да.

— Кой подхвърли напоените с кръв дрехи?

— Аз. Срещнах се с Джил. Той още се криеше в гората.

— Видяхте ли сестра ми?

— Не. Той ми даде дрехите. Нарани се. Притисна дрехата към раната. Казах му да остане в гората, докато измислим какво да правим. Двете с майка ви се мъчихме да извъртим нещата така, че полицията сама да се добере до истината. Но нищо не можахме да направим. Дните си минаваха. От друга страна, аз знаех как би постъпила полицията: дори да ни повярват, Джил си остава съучастник. Също и Камил.

Аз съзирам още нещо.

— Вие имахте и сакат син, нали?

— Да.

— И ви трябваха пари за неговото лечение. А може би и за Гленда. Да й осигурите по-добро образование. — Очите ми срещат нейните. — Кога научихте, че може да приберете сериозна сума по съдебен ред?

— Това не влизаше първоначално в плановете ни. Случи се по-късно, когато господин Билингъм вдигна вой до небесата заради това, че господин Силвърстейн не бил осигурил охрана на детето му.

— И вие видяхте в това една добра възможност.

Тя се размърдва в стола си.

— Господин Силвърстейн би следвало наистина да осигури по-сериозен контрол. Тогава те не биха отишли в онази гора. Не може да се каже, че поведението му е безукорно в това отношение. Но вие сте прав. Да, аз видях една добра възможност. Също и вашата майка.

Главата ми се завърта шеметно. Правя усилие да я спра и да осъзная тази нова действителност.

— Да не искате да кажете, че… — Млъквам. — Да не искате да кажете, че моите родители са знаели? Знаели са, че сестра ми е жива?

— Не родителите ви — казва тя.

И аз усещам ледена длан да обхваща сърцето ми.

— О, не…

Тя мълчи.

— Тя не каза на баща ми, така ли?

— Да.

— И защо?

— Защото го мразеше.

Аз застивам на място. Спомням си караниците, горчивината, тягостната атмосфера.

— Чак дотам?

— Кое?

— Да мразиш някого е едно — казвам аз. — Но вие твърдите, че тя е мразила баща ми до степен да го остави с убеждението, че невредимата му дъщеря е мъртва.

Тя не отговаря.