Гората - страница 99

Събужда ме един от онези бипкащи звуци, които издават болничните апарати. Раздвижвам се бавно, отварям очи и примигвам. Наблизо седи госпожа Перес.

Придърпала е стола си до самото легло. Чантата й е в скута. Коленете са допрени едно до друго. Гърбът е из правен. Поглеждам я в очите. Тя плаче.

— Научих за господин Силвърстейн — казва тя.

Аз изчаквам.

— Научих също така, че са открили кости в гората.

Имам усещането, че са ме разрязали на парчета. Поглеждам откъм дясната си страна. Там се мъдри поставка с една от онези жълто-кафеникави канички от пластмаса, които, изглежда, са създадени специално за болниците с цел да правят водата в тях още по-непоносима на вкус. Понечвам да се пресегна, но госпожа Перес е на крака, преди да успея да си го помисля. Налива вода и ми я подава.

— Искате ли да ви помогна да седнете в леглото? — пита тя.

— Това не е лоша идея.

Тя натиска дистанционното и леглото започва да се прегъва под кръста ми.

— Така добре ли е?

— Много добре — отвръщам аз.

Тя сяда отново.

— Вие няма да оставите нещата така — отбелязва госпожа Перес.

Не си давам труд да отговоря.

— Разправят, че господин Силвърстейн е убил моя Джил. Смятате ли, че това е истина?

Моя Джил. Значи фалшът е забравен. Няма повече криене зад една лъжа или зад една дъщеря. Никакви хипотези повече.

— Да.

Тя кимва.

— Понякога си мисля, че Джил наистина умря в тази гора. Така трябваше да бъде. Изтеклото време след това бе просто назаем. Когато ме потърси полицаят онзи ден, вече знаех. През цялото време го очаквах, разбирате ли? Една част от Джил така и не си отиде от онази гора.

— Разкажете ми какво стана.

— Мислех, че знам. През всички тези години. Но изглежда и аз не научих истината. Може би Джил ме е лъгал.

— Разкажете ми онова, което знаете.

— Вие сам бяхте в лагера тогава. Познавате моя Джил.

— Да.

— Познавате и момичето. Онази Марго Грийн.

Потвърждавам.

— Джил много си падаше по нея. Той, едно бедно момче. От най-изпадналата част на Ървингтън. Господин Силвърстейн имаше програма за приемане на бедни деца в лагера. А аз работех в пералнята. Знаете това.

Знаех го.

— Много харесвах майка ви. Тя бе толкова умна. Много си приказвахме с нея. За какво ли не. За книги, за живота, за нашите разочарования. Наташа бе стар дух, както се казва. Толкова красива и така крехка. Разбирате ли какво имам предвид?

— Мисля, че да.

— Както и да е. Джил хлътна много здраво по онази Марго Грийн. Напълно разбираемо. Беше на седемнайсет. В неговите очи тя бе направо фото-модел. Така става при мъжете. Оставят се изцяло на страстта. Моят Джил не бе по-различен в това отношение. Тя разби сърцето му. Но и това се случва под път и над път. Би следвало да се поизмъчи няколко седмици и да продължи нататък. И сигурно така щеше да стане.

Тя млъква.

— А какво стана всъщност? — обаждам се аз.

— Уейн Стъйбънс.

— Какво по-точно?

— Той подшушна на Джил. Каза му, че не бива да я оставя да й се размине. Събуди мъжкаря у моя син. Убеди го, че Марго му се надсмива. Опитайте се да си представите всичко, което му е надрънкал. И след известно време — не знам точно кога — Джил повярва.

Аз правя гримаса.

— И те се наговарят да й прережат гърлото за отмъщение, така ли?

— Не. Но Марго върти опашка из целия лагер. Не може да сте забравили това, нали?

Уейн каза същото. Тя се държеше особено предизвикателно.

— Мнозина в лагера имаха желание да й натрият носа. И моят син, разбира се. А също Дъг Билингъм. Може би и вашата сестра. И тя участва, макар и под влиянието на Дъг. Но това не е от значение.

Една сестра отваря вратата.

— Не сега — спирам я аз.

Очаквам да се пазари, но нещо в гласа ми явно я разубеждава. Тя отстъпва и затваря вратата. Госпожа Перес седи със сведен поглед. Вперила е очи в чантата си, сякаш я е страх да не й я задигне някой.

— Уейн планира всичко много внимателно. Така каза Джил. Щели да примамят Марго в гората. Замислено било като шега. Сестра Ви помагала. Казала на Марго, че в гората ще се срещнат с няколко интересни момчета. Джил си сложил маска на главата. Сграбчил Марго. Вързал я. Тук всичко трябвало да свърши. Щели да я оставят вързана за известно време. Щяла или да се освободи сама, или те щели да я развържат. Тъпо наистина, съвсем хлапашка работа, но стават такива неща.

Знам, че стават. В лагера подобни „шегички“ се случваха през ден. Спомням си как пренесохме едно дете заедно с леглото му в гората. На сутринта се буди сам под дърветата и се насира от страх. Или пък светваме със силно фенерче в очите на някой заспал, като в същото време тресем леглото и викаме „Пази се от влака!“, докато нещастникът скача като див под гръмки смехове. Спомням си двама грубияни, които наричаха останалите деца „духачи“. Една нощ ги изчакахме да заспят дълбоко и като съблякохме единия гол, настанихме го в леглото при другия. На сутринта всички ги виждат заедно и тормозът над останалите престава.

Да завържеш за известно време подобна фукла в гората би изглеждало напълно в реда на нещата.

— И тогава нещата приемат ужасяващ обрат — продължава госпожа Перес.

Аз чакам.

Една сълза се търкулва по бузата на възрастната жена. Тя бърка в чантата си и вади пакетче салфетки. Попива влагата в очите си, бърше сълзата.

— Уейн Стъйбънс изважда бръснач.

Мисля, че при тези нейни думи очите ми леко се разширяват. Почти виждам тази сцена. Виждам и петимата, съзирам лицата им, различавам изкривените от изненада черти.

— Всъщност Марго веднага разбира какъв е замисленият план и участва в играта. Оставя се на Джил да я завърже. След това започва да се подиграва на моя син, да му разправя, че не знае какво да прави с една истинска жена. Подобни обиди жените отправят към мъжете откакто свят светува. И Джил не й прави нищо. Какво би могъл да стори? Но ето че Уейн неочаквано изважда бръснач. Отначало Джил го приема като част от играта. Прави се с цел да я уплашат. Но Уейн не се колебае. Той приближава Марго и прерязва гърлото й от ухо до ухо.