Гората - страница 98

— Недей — обажда се Люси.

Но аз не спирам. Сядам до нея. В ръката й виждам бутилка водка. Наполовина празна. Оглеждам се. В помещението няма нищо лично, нищо ново, нищо, което да зарадва окото.

— Айра — казва тя.

— Много съжалявам.

— Полицаите казват, че той е убил Джил.

— А ти как мислиш?

— Видях кръв в колата му. Той стреля по теб. Значи няма какво да му мисля — той го е сторил.

— Но защо?

Тя мълчи. Отпива нова голяма глътка.

— Я ми я дай тая бутилка.

— Това съм аз самата, Коуп.

— Не, не си това.

— Не ставам за теб. Вече не можеш да ме спасиш.

Сещам се за няколко възможни отговора, но всичките намирисват на шаблон. Затова си мълча.

— Обичам те — казва тя. — Всъщност никога не съм преставала. Била съм с други мъже. Поддържала съм отношения. Но ти все си оставал край мен. В една стая с нас. Даже в леглото. Вярно, че е тъпо и глупаво — бяхме само деца, — но това е положението.

— Разбирам.

— Те допускат възможността Айра да е убил Дъг и Марго.

— А ти?

— Той искаше само всичко това да си отиде. Разбираш ли? То носи такава болка, толкова много разруха. И после, когато вижда Джил, сигурно се е почувствал като преследван от призрак.

— Съжалявам — повтарям аз.

— Прибирай се у дома, Коуп.

— Мисля да остана.

— Нямаш право да вземаш подобно решение. Това е моят дом. Моят живот. Върви си.

Тя отново отпива яко.

— Не мога да те оставя в това състояние.

В смеха й долавям присмех.

— Ти да не мислиш, че ми е за пръв път?

Поглежда ме предизвикателно. Сякаш очаква да възразя. Аз мълча.

— Това правя непрекъснато. Пия си в мрака и слушам тези проклети песни. Не след дълго ще ме унесе или ще загубя съзнание — наричай го както си щеш. А утре, утре почти няма да ме мъчи махмурлук.

— Искам да остана.

— Но аз не го искам.

— Не заради теб, а заради мен самия. Искам да остана с теб. Особено сега.

— Не те искам наоколо. Това само ще влоши нещата.

— Но…

— Моля те — казва тя. — Моля те, остави ме сама. Утре. Утре може да опитаме пак.

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Доктор Тара О’Нийл рядко спи повече от четири-пет часа на денонощие. Просто не се нуждае от сън. В ранни зори на другия ден тя е отново в гората. Харесва й тази гора. Всички гори й харесват. Тя получава висше образование в Университета на Пенсилвания във Филаделфия. Хората си мислят, че там страшно й е харесало. Такова хубаво момиче си, все й повтарят, а градът е толкова прекрасен, така жив с всичките тези хора, с цялото си разнообразие.

Но през време на цялото следване О’Нийл неизменно се прибира у дома всеки уикенд. В крайна сметка победи на изборите за съдебен лекар и печели допълнително като патолог на Уилкс Барс. Опитва се да изгради собствена житейска философия и стига да извода, който формулира навремето една рок-звезда — май Ерик Клептън. Той твърди, че не е голям почитател на човешкия род. И тя не е. Много повече предпочита — колкото и парадоксално да звучи това — да остава насаме със себе си. Обича да чете и да гледа филми, без да е принудена да слуша чужд коментар. Не може да се оправя с мъжете и техния егоцентризъм, с постоянните им хвалби и непреодолимо усещане за несигурност. Не изпитва нужда от другар в живота.

В такива моменти — само в гората, като сега — се чувства най-щастлива.

О’Нийл носи куфарче с инструменти, но сред всичките хитроумни приспособления, купени с обществени средства, най-полезно в нейните очи си остава най-простото: едно обикновено сито. Почти не се различава от нейното в кухнята. Тя го изважда и се заема с пръстта в изкопа. Задача на ситото е да открие зъби и малки костици.

Това е изтощителна и прецизна работа, горе-долу като при археологически разкопки, в каквито е вземала участие след последната си година в гимназията. Това стана в пустинните територии на Южна Дакота. В една област, наречена Ямата на голямото прасе, защото там намериха останки от археотерий, което си е на практика огромно древно прасе. Тя работеше с останки от подобни животни от антични носорози. Чудесни времена.

Сега действа със същата търпелива методичност — движения, които повечето хора биха определили като умопомрачително досадни. Но Тара О’Нийл е на друго мнение. И старанието й бива възнаградено.

След около час в ситото попада малка кост.

Пулсът на докторката забързва. Тя очаква нещо подобно. Знае, че е възможно, след като направи първоначалните рентгеноскопски проучвания на скелета. И все пак. Да открие липсващото парченце…

— О, Гос…

Тя го казва на глас, а ехото повтаря в тишината на смълчаната гора. Не може да повярва на очите си, но доказателството лежи красноречиво в дланта на облечената в гумена ръкавица ръка. Това е подезична кост.

Или поне половината. Силно калцирана и дори трошлива. Тя се залавя отново за работа. Вече не може да има грешка. Пет минути по-късно излиза наяве и втората половина. Доктор О’Нийл държи двете костици в длан.

След всичките тези години двете парченца пасват точно едно с друго.

Победоносна усмивка огрява лицето на съдебната лекарка. Известно време тя наблюдава плода на своя труд и клати глава в страхопочитание.

Изважда мобилния си телефон. Няма покритие. Изминава забързано близо километър, преди да се появят две чертици. Набира шерифа Лоуъл. Той се обажда при втория сигнал.

— Ти ли си, докторке?

— Аз съм.

— Къде си?

— При гроба.

— Гласът ти е възбуден.

— Има защо.

— И какво е то?

— Открих нещо в пръстта — съобщава Тара О’Нийл.

— Което означава, че…

— Което означава, че целият ни случай се преобръща с главата надолу.