Гората - страница 102

— Благородна душа сте вие — хваля го аз. — И така, какво успяхте да изровите за съдия Пиърс?

— Това няма значение.

Има право. Хич не ми трябва да знам.

— С какво бих могъл да помогна на моя син, господин Коупланд?

— Конят е вече в реката — отвръщам аз.

— Наистина ли мислите така? Убеден сте, че с неговия живот е свършено?

— Синът ви ще прекара в затвора пет, най-много шест години. Каквото ще прави там и след като излезе оттам — то ще очертае облика на неговия живот.

Е. Дж. Дженрът вдига плика.

— Не знам какво да правя с това.

Нищо не казвам.

— Човек е готов на всичко, за да защити детето си. Това е навярно моето оправдание. Същото като на вашия баща.

— На моя баща?

— Той е бил от КГБ. Не знаехте ли?

— Нямам време за глупости.

— Това е неговата съкратена биография. Хората ми се погрижиха за превод на английски.

— Не желая да я виждам.

— Мисля, че трябва, господин Коупланд. — Той ми подава плика. Аз не го вземам. — Ако искате да разберете докъде може да стигне един баща, за да осигури по-добър живот на своите деца, трябва да прочетете това. Може би тогава ще ме разберете по-добре.

— Нямам желание да ви разбирам.

Дженрът просто държи плика пред мен. Най-накрая аз го поемам. Той се отдалечава, без дума повече.

Прибирам се в кабинета си и затварям вратата. Сядам зад бюрото и отварям плика. Чета първата страница. Нищо изненадващо. Прочитам втората и макар да си мисля, че нищо не е в състояние да ме нарани допълнително, имам усещането, че гърдите ми се разкъсват на парчета. Мюз влиза, без да чука.

— Скелетът, дето го намериха край лагера — съобщава тя, — не е на сестра ти.

Нямам сили да отговоря.

— Доктор О’Нийл е открила нещо, дето му викат подезична кост. Мисля, че се намира в гърлото. Прилича на подкова. Както и да е, счупена била на две. Което означава, че жертвата е била най-вероятно удушена с ръце. Само че тази кост не е така крехка при млади хора — повече наподобява хрущял. И така, О’Нийл провежда допълнителни рентгенови изследвания. С две думи, скелетът е на четирийсет или дори на петдесетгодишна жена.

Нищо не казвам. Вперил съм поглед в листа пред себе си.

— Не схващаш ли? Не е сестра ти.

Затварям очи. Толкова ми е тежко.

— Коуп.

— Знам — мълвя аз.

— Какво знаеш?

— Не е сестра ми — отвръщам аз. — Майка ми е.

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Саш не се изненадва от посещението ми.

— Ти си знаел, нали?

Той говори по телефона. Прикрива микрофона с длан.

— Сядай, Павел.

— Попитах те нещо.

Той довършва разговора и оставя слушалката на място. После забелязва плика в ръката ми. Какво е това?

— Резюме на бащиното ми професионално минало.

Раменете на Саш увисват.

— Не можеш да вярваш на всичко — казва той, но веднага личи: това са празни думи, казани все едно от автомат.

— На втора страница — продължавам аз, като се мъча да овладея треперенето на гласа си — са описани делата му.

Саш ме гледа безмълвно.

— Той е издал баба и дядо, нали? Той е доносникът. Собственият ми баща.

Саш продължава да мълчи.

— Кажи ми, по дяволите!

— Ти продължаваш да не разбираш нищо.

— Моят баща ли предаде баба и дядо? Да или не?

— Да.

Млъквам.

— Баща ти бе обвинен в немарливост по време на несполучливо раждане. Дали е било така или не, аз не знам. Пък и няма никакво значение. Властите искаха главата му. Разправял съм ти за начините за оказване на натиск, с които разполагаха. Щяха да съсипят цялото ви семейство.

— Значи е продал баба и дядо, за да отърве собствената си кожа, така ли?

— Тях щяха да ги пипнат рано или късно. Но по принцип си прав: да, Владимир предпочете да спаси собствените си деца, като заплати това с живота на тъста и тъщата си. Но не знаеше, че нещата ще загрубеят чак толкова. Смяташе, че ще има малко шумотевица, малко сплашване, малко демонстрация на сила и толкова. Очакваше да задържат дядо ти най-много няколко седмици. А в замяна — семейството ви получава възможност за ново начало. Баща ти щеше да осигури условия за по-добър живот на своите деца и на децата на своите деца. Нима не го разбираш?

— Не, съжалявам, но не го разбирам.

— Това е така, защото си богат и безгрижен.

— Не ми пробутвай тези глупости, Саш. Човек не може току-така да предава близките си. Ти поне би следвало да го знаеш. Преживял си ленинградската блокада. Хората там не се предаваха. Каквото и да правеха нацистите, ленинградчани търпят и накрая побеждават с гордо вдигнати чела.

— Да не мислиш, че за това се иска много акъл? — озъбва се той. Ръцете му се свиват в юмруци. — Господи, колко си наивен! Брат ми и сестра ми умряха от глад. Можеш ли да разбереш такова нещо? Ако се бяхме предали, ако им бяхме отстъпили тоя шибан град, Гаврил и Альона щяха да са живи сега. А Германия щеше пак да си падне в крайна сметка. Но моите брат и сестра щяха да живеят, да дочакат деца и внуци, да остареят. А вместо това… Той се извръща.

— Кога разбра мама за това, което е сторил на родителите й?

— То не му даваше мира. На баща ти, искам да кажа. Мисля, че дълбоко в себе си майка ти го е знаела от самото начало. Мисля, че именно затова го ненавиждаше така дълбоко. Но през нощта, когато изчезна твоята сестра, той помисли, че е мъртва. Това го съсипа и той й призна истината.

Да, това обяснява всичко. Обяснява го със страховита логика. Мама научава за стореното от баща ми. Тя никога няма да му прости за предателството спрямо любимите родители. Нищо не й струва да го остави със съзнанието, че собствената му дъщеря е зверски убита.