Гората - страница 103

— Значи — обаждам се аз — мама скрива сестра ми. Изчаква да се сдобие с достатъчно пари от обезщетението. След това възнамерява да се скрие заедно с Камил.

— Точно така.

— Но това извежда на преден план централния въпрос, не мислиш ли?

— Кой въпрос?

Разпервам ръце.

— Ами аз, нейния син? Как е могла мама да ме остави просто така?

Саш не отговаря.

— Цял живот — продължавам аз, — цял живот я карам с мисълта, че мама не ме е обичала, че се е измъкнала ей така и ме е изоставила. Как можа да допуснеш това, Саш?

— Смяташ, че истината е за предпочитане ли?

Спомням си как следя баща си в онази гора. Той копае ли, копае — търси трупа на своята дъщеря. И ето, един ден престава. Аз мисля, че е заради бягството на мама. Спомням си как преди последното ходене в гората ми казва: „Не сега, Пол. Днес отивам сам…“

Последната дупка изкопава в самота. Но не за да търси трупа на сестра ми, а за да зарови този на майка ми.

Какво ли си мисли в онзи момент? Дали съзира поетичната справедливост на своите действия: полага жена си там, където се предполага, че лежи убитата им дъщеря? Или мотивите му са по-земни: кой би тръгнал да търси из толкова пъти преровената вече гора?

— Татко е разбрал, че тя се готви да бяга.

— Да.

— Как?

— Аз му казах.

Саш среща погледа ми. Аз мълча.

— Разбрах, че майка ти е прехвърлила сто хиляди долара от общата им сметка. Обичайно е за кадрите на КГБ да се държат под око един другиго. Попитах баща ти знае ли за това.

— И той я е поставил натясно.

— Точно така.

— И мама… — Гласът ми се задавя. Прокашлям се, примигвам и правя нов опит: — Мама изобщо не е имала намерение да ме изостави. Щяла е да ме вземе със себе си.

Саш ме гледа право в очите и кимва. Би следвало истината най-сетне да ми донесе известна доза успокоение. Но не е така.

— Ти знаеше ли, че той я е убил, Саш?

— Знаех.

— И не направи абсолютно нищо по въпроса.

— Всички бяхме все още на държавна служба — казва той. — Ако излезеше наяве, че е убиец, никой от нас нямаше да види бял ден.

— Щеше да компрометираш легендата си.

— Не само аз. Баща ти познаваше мнозина от нас.

— И ти го оставяш да му се размине.

— Така се правеше. Жертва в името на висшата кауза. Според баща ти тя е заплашвала да ни изпее до един.

— И ти му повярва?

— Има ли значение на какво съм вярвал? Баща ти не е имал намерение да я убива. Просто в един момент превърта. Представи си само: Наташа се готви да избяга и да се укрие. Иска да му вземе децата и да изчезне завинаги.

Отново си спомням последните думи на моя баща: „Пол, трябва непременно да я намерим…“.

Тялото на Камил ли имаше предвид, или самата Камил?

— Баща ми е научил, че сестра ми е жива — казвам аз.

— Нещата не са толкова прости.

— Какво означава това? Разбрал ли е или не? Мама ли му каза?

— Наташа? — Саш се усмихва накриво. — Никога. Ти говори преди малко за храбростта, за готовността да посрещаш трудности. Майка ти не би промълвила и една дума. Каквото и да й стори твоят баща.

— Включително да я удуши със собствените си ръце.

Саш замълчава.

— Как е разбрал в такъв случай?

— След като я убива, той започва да рови в книжата й, проверява телефонните й разговори. Така разбира. Или поне започва да храни известни съмнения.

— Значи е бил наясно?

— Както вече казах, нещата не са толкова прости.

— Не ми казваш всичко, чичо Саш. Търси ли той Камил?

Саш затваря очи. После сяда зад бюрото си.

— Спомена преди малко Ленинград — започва той. — Знаеш ли на какво ме научи блокадата? Мъртвите нищо не означават. Тях ги няма. Заравяш ги и продължаваш нататък.

— Ще запомня това, Саш.

— Ти се захвана с това разследване. Не пожела да оставиш мъртвите в покой. И докъде я докара? Убити са още двама. Разбра, че любимият ти баща е убил собствената ти майка. Струваше ли си, Павел? Имаше ли смисъл да тревожиш старите духове?

— Зависи — отвръщам аз.

— От какво?

— От онова, което е станало със сестра ми.

Чакам.

Чувам последните думи на баща си: „Знаеше ли?“. Бих помислил, че ме обвинява за нещо, че е прочел вина, изписана върху лицето ми. Но не е това. Дали съм знаел за истинската съдба на сестра си? Дали съм знаел какво е извършил? Дали съм знаел, че е убил собствената ми майка и я е заровил в гората?

— Какво стана със сестра ми, Саш?

— Точно нея имам предвид, когато казвам, че не е толкова просто.

Аз чакам.

— Трябва да разбереш. Баща ти така и не бе уверен докрай. Добра се до някои неща, но единственото, което знаеше със сигурност, бе намерението на майка ти да избяга заедно с теб и парите.

— И?

— И ме помоли за помощ. Поиска да се запозная с онова, което бе успял да установи. Помоли ме да открия сестра ти.

Аз го поглеждам в очакване.

— И ти откри ли я?

— Положих много усилия. — Той пристъпва към мен. — А когато свърших, казах на баща ти, че не е разбрал правилно.

— Кое?

— Казах на баща ти, че твоята сестра е загинала през онази нощ в гората.

Аз съм объркан.

— А така ли е станало?

— Не, Павел. Тя не е умряла тогава.

Усещам сърцето си да се блъска в гръдния кош.

— Ти си го излъгал. Не си искал да я намери.

Той мълчи.

— А сега? Къде е тя сега?

— Сестра ти разбра за стореното от вашия баща. Нищо не можеше да направи, естествено. Нищо не можеше да се докаже. Пък и все още оставаше открит въпросът защо се е крила до този момент. Беше я страх от баща ви. Как би могла да се изправи пред мъжа, убил собствената й майка?

Спомням си за семейство Перес, обвиненията в измама и всичко останало. Същото би било и със сестра ми. Даже преди включването на татко в уравнението за нея би било достатъчно трудно да се прибере у дома.