Гората - страница 104

Нова надежда изпълва сърцето ми.

— Но ти я намери?

— Да.

— И?

— И й дадох пари.

— Помогна й да се скрие от него.

Той не отговаря. А и не е нужно.

— Къде е сега?

— Загубих следите й преди години. Трябва да я разбереш — тя не искаше да ти причини болка. Обмисляше възможността да те отведе със себе си. Но това не бе разумно. Знаеше колко много обичаш баща си. А по-късно, когато ти вече бе станал обществено значима фигура, тя си даде сметка за това какви неприятности, какъв позор би донесло евентуалното й появяване. Осъществи ли го, с теб е свършено, защото всички стари сенки щяха да се завърнат и да те връхлетят.

— Това и сега е така.

— Да. Известно ни е. Той каза „ни е“.

— И така, къде е Камил?

— Тя е тук, Павел.

Сякаш попадам във вакуум. Не мога да дишам. Разтърсвам яростно глава.

— Трябваше ми известно време, за да я открия след толкова години — казва Саш. — Но го направих. Влязохме във връзка. Тя не знаеше за смъртта на баща ви. От мен научи. И това, естествено, промени изцяло нещата.

— Чакай малко. Ти… — Гласът ми секва. — Ти си разговарял с Камил?

— Да, Павел.

— Нищо не разбирам.

— Когато влезе преди малко, на телефона беше тя.

Тялото ми се смръзва.

— Отседнала е в хотел през две пресечки оттук. Казах й да дойде. — Той хвърля поглед към асансьора. — Това е тя.

Качва се.

Бавно извръщам поглед и следя цифрите върху светещото табло. Чувам звън. Правя крачка натам. Не мога да повярвам. Сигурно е пореден мръсен номер. Надеждата отново ми се подиграва.

Асансьорът спира. Чувам как вратите започват да се отварят. Не се плъзгат безшумно, а с неохота, сякаш не желаят да пропуснат своя пътник. Замръзвам на мястото си. Сърцето ми ще се пръсне всеки миг. Не отделям очи от тези врати, от този процеп.

И тогава, двайсет години след като изчезва в онази гора, моята сестра Камил отново се появява в живота ми.

ЕПИЛОГ
ЕДИН МЕСЕЦ ПО-КЪСНО

На Люси не й се иска да ме пусне на това пътуване.

— Най-после всичко свърши — казва ми тя тъкмо преди да тръгна за летището.

— Чувал съм го и преди — парирам я аз.

— Няма защо да се срещаш отново с него, Коуп.

— Има. Трябват ми някои окончателни отговори.

Люси затваря очи.

— Какво има?

— Всичко е толкова крехко — казва тя.

— Разбирам това.

— Страх ме е да не разместиш отново пластовете из основи.

И това мога да разбера, но съм длъжен да го направя.

Час по-късно гледам през прозореца на самолета. Животът започва да прилича на нормален на фона на изтеклия месец. Процесът срещу Дженрът и Маранц претърпя няколко удивителни обрата, преди да стигне до своя почти славен финал. Двете семейства не се предадоха лесно. Продължиха да упражняват натиск върху съдия Арнълд Пиърс с помощта на само на тях известни средства и най-накрая той поддаде. Изключи от доказателствата онова ОУП с мотивировката, че сме го представили прекалено късно. Лошо ни се пишеше, но журито разгада цялата игра — което се случва нерядко — и гласува „виновни“. Разбира се, Флеър и Морт обжалват в момента.

Ще ми се да повдигна обвинение срещу съдията Пиърс, но много добре разбирам, че никога няма да го пипна. Искам да обвиня Дженрът и НДКТ в изнудване. Силно се съмнявам в успеха и на това начинание. Но гражданският иск на Шамик се развива добре. Носи се слух, че искат да я отстранят от пътя си час по-скоро. И че става дума за седемцифрена сума. Дано я получи. Но когато погледна в моята вълшебна кристална топка, пак не виждам особено голямо щастие по пътя й. Не знам защо. Животът й е толкова объркан. Имам усещането, че големите пари няма да го оправят.

Баджанакът Боб е на свобода под гаранция. Направих компромис по тази точка. Заявих пред федералните, че макар спомените ми да са „неясни“, мисля че той ми е споменал нещо за пари назаем и аз съм се съгласил. Не знам дали номерът ще мине. Не знам дали постъпвам правилно или не (най-вероятно не), но не искам Грета и семейството й да пострадат. Наречете ме лицемер — ще имате пълно право, — обаче разделителната линия между добро и зле много често е твърде неуловима. Тя е такава тук, под ярката светлина на днешния ден. И разбира се, такава си остава в мрака на онази гора.

Ето как изглежда едно лаконично и все пак изчерпателно резюме по отношение Лорън Мюз: Мюз си остава Мюз. И слава Богу. Губернаторът Дейв Марки все още не ми е поискал оставката и аз не бързам да му я връча. Сигурно ще го направя и сигурно трябва да го направя, но засега се мотая.

Рая Сингх напусна най-накрая детективската агенция, за да стане съдружник не на кого да е, а на самата Сингъл Шейкър. Сингъл разправя, че им трябвала и трета красавица, за да нарекат новото дружество „Ангелите на Чарли“.

Самолетът каца. Излизам навън. Проверявам пейджъра. Имам съобщение от сестра си Камил: „Здрасти, братче, двете с Кара ще обядваме в града. Отиваме на пазар. Липсваш ми и те обичам, Камил“.

Моята сестра Камил. Направо е фантастично, като си помисли човек за нейното чудотворно завръщане. Просто не мога да асимилирам бързината, с която се превърна в неотделима и основна част от нашия живот. Все пак между нас още се усеща някакво дремещо напрежение. Нещата се оправят и ще продължат да се оправят. Но напрежението си остава и ние го усещаме. Понякога прекаляваме с усилията си да го преборим, като твърде често се наричаме „братче“ и „сестричке“, повтаряме „липсваш ми“ и „обичам те“.

Все още не съм научил цялата история на Камил. Има подробности, които тя не споделя. Знам, че първите две години прекарва с нова самоличност в Москва, но не остава дълго там. Следват нови две години в Прага и една в Коста Брава — Испания. Връща се в САЩ, пътува често, омъжва се и заживява в покрайнините на Атланта. Развежда се преди три години.